Летните нощи по тези места не са дълги. Вървяхме мъчително, докато се появиха първите признаци на зазоряване и после намерихме поляна, където да почиваме. Прекалено много щяхме да рискуваме да разседлаваме конете; щеше да ни се наложи да вдигаме тежките седла и кошове с въже, прехвърлено през висок клон, а това щеше да ни лиши от всяка възможност да се измъкнем светкавично. Просто спънахме конете, както предния път.
Докато похапвахме, разговарях с Петра за нещата, които й беше показала нейната приятелка. Колкото повече научавах, толкова повече се вълнувах. Почти всичко съвпадаше със сънищата, които имах като момче. Като разбрах, че мястото наистина съществува, сякаш получих внезапно озарение — значи това не е било само сън за живота на Древните, а е истинско място някъде в света. Но Петра беше уморена, затова не я разпитвах толкова, колкото ми се искаше. Оставих ги да си легнат с Роузалинд.
Точно след изгрев се обади развълнуван Майкъл:
— Тръгнали са по дирите ви, Дейвид. Кучето на човека, когото уби Роузалинд, го намерило, а после попаднали и на следите от конете. Нашата група се отправя на югозапад, за да се присъедини към хайката. Най-добре да потегляте. Къде сте сега?
Казах му колкото знаех — че според пресмятанията си сме само на няколко мили от Дивите земи.
— Тогава тръгвайте — каза ми той. — Колкото повече се бавите, толкова повече време ще имат те да изпратят група, която да отреже пътя ви напред.
Съветът ми се видя добър. Събудих Роузалинд и й обясних. След десет минути отново бяхме на път; Петра все още почти спеше. Понеже сега беше по-важно да бързаме, отколкото да се крием, насочихме се по първия път на юг, който открихме, и подкарахме конете в тромав тръс.
Пътят малко криволичеше според местността, но посоката му като цяло не се променяше. Изминахме по него десет мили, без да срещнем някакви затруднения, но след един завой се озовахме точно срещу един конник, на не повече от петдесет ярда, който препускаше към нас.
13
Ездачът сигурно нито за миг не се усъмни кои сме, защото щом ни съзря, хвърли поводите и смъкна лъка от рамото си. Преди да опъне тетивата, ние вече бяхме пуснали стрели към него.
Не бяхме свикнали с походката на великанския кон, затова и двете стрели задминаха човека. Той успя повече. Стрелата му профуча помежду ни и одраска главата на коня. Аз отново не улучих, но втората стрела на Роузалинд попадна в шията на коня му. Животното отстъпи назад и човекът едва не падна, после обърна коня и започна да препуска пред нас. Изпратих още една стрела подире му, и улучих коня в крака. Той заскача настрани, хвърли ездача в храстите и се втурна с всички сили по пътя.
Отминахме падналия човек, без да спираме. Той се сви, когато огромните копита изчаткаха на стъпка-две от главата му. На следващия завой се обърнахме и видяхме, че е седнал и оглежда раните си. Най-неприятното в случката бе, че сега пред нас имаше ранен кон без ездач, който можеше да вдигне предварително тревога.
Две мили по-нагоре гората внезапно свърши и се озовахме пред една тясна обитавана долина. Имаше около миля и половина голо поле, преди дърветата отново да започнат в далечината. Повечето от земята представляваше пасбище; виждаха се овци и добитък в кошари с огради от пръти и колове. Точно вляво от нас имаше обработваема земя. Покаралият посев изглежда беше овес, но с такива отклонения, че у дома отдавна щяха да са го изгорили.
Тази гледка ни даде сили, защото означаваше, че почти бяхме стигнали до Дивите земи, където не можеха да опазват стопанствата си чисти.
Пътят се спускаше по леко наклонен хълм към една ферма, която представляваше само струпани колиби и навеси. В мястото между тях, което служеше за двор, видяхме четири-пет жени и двама мъже, наобиколили един кон. Така го разглеждаха, че веднага разбрахме кой е конят. Явно току-що беше пристигнал и хората все още споряха какво се е случило. Решихме да продължим напред, за да не им дадем време да се въоръжат и да тръгнат да ни търсят.
Те бяха дотолкова погълнати да разглеждат коня, че ние изминахме половината разстояние до дърветата преди някой да ни забележи. После един мъж вдигна очи и всички го последваха. Сигурно дотогава не бяха виждали великански коне и при вида на двата коня, които препускаха срещу им с гръмотевичен тътен на копитата, мигновено се вцепениха от учудване. Но конят в средата им развали живата картина: дръпна се назад, зацвили и препусна, като ги разпръсна.