Нямаше нужда да стреляме. Цялата група се втурна към портите да търси убежище, и ние изтрополихме тежко през двора на фермата без никакви затруднения.
Пътят завиваше наляво, но Роузалинд накара коня да продължи напред към началото на гората. Прътовете хвърчаха настрани като клонки и ние продължавахме да се носим в тежък тръс през полето, оставяйки подире си една след друга счупените огради.
Когато стигнахме дърветата, озърнах се назад. Хората от фермата, напуснали прикритията, стояха, ръкомахаха и гледаха как се отдалечаваме.
Три-четири мили по-нататък стигнахме до по-оголена местност, различаваща се от всичко, което бяхме виждали дотогава. Тук-таме имаше пръснати дръвчета, храсталаци и гъсталаци. Тревата почти навсякъде беше с големи остри листа; на места растеше на чудовищни огромни туфи, а насочените й като остриета върхове бяха високи осем-десет стъпки.
Пробивахме си път и в продължение на още два часа гледахме да вървим все на югозапад. После навлязохме сред група странни на вид дървета, но нормално високи. Мястото беше прикрито, а вътре имаше няколко пространства, където растеше по-обикновена трева, подходяща за храна на конете. Решихме да отпочинем малко и да поспим.
Сложих букаи на конете, докато Роузалинд постилаше одеялата и след малко вече гладно гълтахме храната. Цареше приятно спокойствие, но изведнъж Петра рязко излъчи една от ослепителните си картини и аз си прехапах езика.
Роузалинд присви очи и хвана главата си с ръка.
— Какво правиш, дете! — скара се тя.
— Извинявайте. Забравих — отвърна Петра машинално.
Стоя известно време с наклонена на една страна глава, след това ни каза:
— Жената иска да разговаря с някой от вас. Моли всички да се опитате да уловите мислите й, тя ще се помъчи да говори много високо.
— Добре — съгласихме се ние. — Ти обаче мълчи, иначе съвсем ще ослепеем.
Напрегнах се колкото можех, опънал чувствителността си за приемане до крайност, но не долових нищо, или по-скоро само нещо като потрепването на мараня.
Отпуснахме се.
— Не става — казах аз. — Петра, ще трябва да й кажеш, че не можем да стигнем до нея. Готови…!
Постарахме се с всички сили да заглушим последвалата размяна на мисли, след това Петра намали силата под зашеметяващото равнище и започна да ни предава мислите, които получаваше. Те бяха съвсем прости по форма, защото тя трябваше да ни ги предава, дори без да ги разбира; в резултат те стигаха до нас като неясно бебешко бръщолевене, с много повторения — за да бъде сигурно, че сме ги схванали. Едва ли е възможно да се даде някаква представа с думи какво в крайна сметка получавахме, но от значение беше общото впечатление, а него получавахме достатъчно ясно.
Най-много се наблягаше на голямото значение — на голямото значение, което отдаваха, но не на нас, а на Петра: трябвало да я опазим на всяка цена. Притежавала нечувана сила на излъчване — и то без специално обучение; представлявала явление от голяма важност. Вече ни били изпратили помощ, но докато стигнела до нас, трябвало да печелим време и да се пазим — да пазим главно Петра, а не себе си — и то на всяка цена.
Имаше още много неща, които бяха по-неясни, смесени с цялото, но безгрешно разбрахме какво се смяташе за най-значително.
— Приемахте ли? — попитах останалите, когато свършихме.
Бяха приемали. Отговори Майкъл:
— Ужасно объркано е всичко. Няма съмнение, че сравнена с нашата, силата на Петра да излъчва е забележителна; стори ми се обаче, че жената показа учудване, че я среща сред първобитни хора — забелязахте ли това? А под „първобитни хора“ като че ли имаше предвид нас.
— Така е — потвърди Роузалинд. — Не може и дума да става за съмнение.
— Сигурно в нещо не сме се разбрали — намесих се аз. — Може би Петра по някакъв начин й е внушила впечатлението, че сме Оградни жители. А що се отнася до…
Изведнъж бях заглушен от възмутения протест на Петра. Опитах се да не му обръщам внимание и продължих:
— А що се отнася до помощта, сигурно и за това нещо не сме се разбрали. Жената е далече на югозапад, а всеки знае, че нататък има безкрайни пространства от Зли земи. Дори да свършват някъде и тя да е от другата им страна, как бихме могли да получим помощ?
Роузалинд отказа да спори по този въпрос.
— Ще почакаме и ще видим — заяви тя. — Засега единственото, което искам, е да поспя.