И аз изпитвах същото чувство и тъй като Петра беше спала в коша през повечето време, казахме й да пази и да бъде нащрек и веднага да ни събуди, ако види или чуе нещо подозрително. И двамата с Роузалинд заспахме още преди да положим глави на постелката.
…Събуди ме Петра, която разтърсваше рамото ми. Слънцето скоро щеше да залезе.
— Майкъл се обажда — обясни ми тя.
Освободих мислите си за него.
— Отново са по дирите ви. Стигнали са в малка ферма до Дивите земи. Спомняш си, че минахте оттам, нали?
Спомнях си. Майкъл продължи:
— Там сега се събира хайка. Ще се насочат по следите ви веднага, щом се разсъмне. Най-добре веднага тръгвайте. Не зная каква е местността пред вас, но е възможно да ви пресрещнат от запад, за да ви отрежат пътя. Ако го направят, положително ще се разделят на малки групи през нощта. Не могат да си позволят да направят кордон от единични постове, защото наблизо се навъртат Оградни жители. Затова, ако имате късмет, ще успеете да се промъкнете.
— Добре — съгласих се уморено аз. После се сетих да попитам нещо, за което отдавна си мислех.
— А какво стана със Сали и Кетърин?
— Не зная. Не отговарят. Вече доста сме се отдалечили. Някой знае ли нещо?
Обади се Рейчъл, звучеше слабо, поради разстоянието.
— Кетърин беше в безсъзнание. След това вече нищо не се разбираше. Марк и аз се боим, че…
Тя заглъхна и потъна в мъглявина, нежелаеща да продължи.
— Казвай — обади се Майкъл.
— Кетърин беше в безсъзнание толкова дълго, че се чудим… дали не е мъртва.
— А Сали?
Този път нежеланието на Рейчъл да говори беше още по-голямо.
— Струва ни се… Страхуваме се, че с разума й е станало нещо странно… На един-два пъти уловихме за кратко неясна картина. Много слаба, без всякаква острота, затова се боим, че…
И Рейчъл, погълната от мъка, заглъхна… Мина малко време, преди да се появи Майкъл с ясните си концентрирани образи.
— Разбираш какво значи това, нали? Дейвид, ние сме ги уплашили. Готови са да ни унищожат в желанието си да научат нещо повече за нас, стига да попаднем в ръцете им. На всяка цена трябва да опазиш Роузалинд и Петра — много по-добре е сам да ги убиеш, отколкото да им се случи това. Разбираш ме, нали?
Погледнах Роузалинд, която спеше до мене. Червенината на залеза блестеше в косата й. Помислих си за болката, която беше излъчила Кетърин. Представата, че Роузалинд и Петра можеха да изпитат същото страдание, ме накара да потреперя.
— Да — казах на Майкъл и останалите. — Разбирам.
Известно време усещах как другите ми съчувствуват и ме насърчават, после те изчезнаха.
Петра ме гледаше доста озадачено и уплашено. Попита ме тъжно с думи:
— Защо Майкъл ти каза, че трябва да убиеш двете ни с Роузалинд?
Овладях обзелите ме чувства.
— Само в случай, че ни заловят — отвърнах й аз и се опитах това да прозвучи като нещо разумно и съвсем обикновено при създалото се положение. Петра поразмисли върху това мъдро, после попита:
— А защо?
— Защото… — започнах аз. — Нали разбираш, ние се различаваме от тях, защото те не могат да правят мисловни образи, а обикновените хора се страхуват от тези, които се различават от тях…
— А защо трябва да се страхуват от нас? Нищо лошо не им правим — прекъсна ме Петра.
— Мисля, че не зная точно защо — отвърнах й аз. — Но се страхуват. Това е въпрос на чувствата, а не на разума им. Колкото по-глупави са, толкова повече смятат, че всички хора трябва да си приличат. А усетят ли страх, стават жестоки и искат да наранят тези, които се различават…
— Защо? — продължи да пита Петра.
— Просто така. Затова, ако ни уловят, ще ни причинят много болка.
— Не виждам защо — упорствуваше Петра.
— Така се получава. Много сложна и неприятна работа е — казах й аз. — Ще ти стане по-ясно, когато пораснеш. Най-важното е, че ние не искаме да мъчат двете ви с Роузалинд. Спомняш ли си, когато заля крака си с вряла вода? Още повече ще те боли. Много по-добре е човек да е мъртъв — все едно, че е заспал много дълбоко и те не могат да го събудят, за да го измъчват.
Погледнах Роузалинд. Спеше, а гръдта й се издигаше и спускаше. По бузата й се бе плъзнал кичур коса, нежно го отместих и я целунах леко, за да не я събудя.
След малко Петра се обади:
— Дейвид, когато ни убиеш с Роузалинд…
Прегърнах я.
— Тихо, миличка. Това няма да се случи, защото няма да им позволим да ни хванат. Хайде сега да събудим Роузалинд, но да не й казваме за това. Може да се разтревожи — нека го запазим в тайна, искаш ли?
— Добре — съгласи се Петра и леко дръпна Роузалинд за косата.
Решихме отново да хапнем и да продължим малко след здрачаване, за да можем да се ориентираме по звездите. Петра беше необичайно мълчалива по време на яденето. Отначало реших, че разсъждава върху неотдавнашния ни разговор, но излезе, че греша — след малко тя се откъсна от размишленията си и каза с обичаен тон: