— Зеландия трябва да е странно място. Хората там могат да правят мисловни образи — е, не съвсем всички, но почти всички, и никой не кара другите да страдат заради това.
— А, значи ти си разговаряла, когато легнахме да спим, така ли? — подметна Роузалинд. — Трябва да ти кажа, че за нас това време е било много удобно.
Петра не обърна внимание на думите й, а продължи:
— Не всички от тях обаче го правят добре, повечето са като тебе и Дейвид — каза ни тя нелюбезно. — Но тя го прави много по-добре, отколкото останалите; тя има две малки деца и смята, че те също ще го правят добре, само че все още са прекалено малки. Обаче смята, че децата й едва ли ще бъдат добри колкото мене. Казва, че аз правя най-силните картини от мисли — завърши с доволство Петра.
— Това ни най-малко не ме учудва — каза й Роузалинд. — Следващото, което трябва да научиш, е картините ти да са добри, а не само шумни — поохлади тя Петра.
Сестра ми не се смути.
— Жената каза, че ще го правя още по-добре, ако упорствувам, а когато порасна, ще имам деца и те също ще могат да правят такива силни картини.
— Значи да упорствуваш, така ли? — каза Роузалинд. — А защо? Моето мнение е, че мисловните образи носят само беди.
— Но не и в Зеландия — каза Петра и поклати глава. — От жената разбрах, че там всички искат да се научат да ги правят, а тези, които не успяват много, се занимават много усилено, за да се усъвършенствуват.
Замислихме се върху думите й. Спомних си, че чичо Ексъл ми разказваше за разни места отвъд Черните брегове, където Отклоненията смятали, че те са истинското подобие, а всички останали са мутанти.
— Тя каза — натърти Петра, — че на хората, които разговарят само с думи, не им достига нещо. Каза, че трябва да ги съжаляваме, защото, колкото и да остаряват, те никога няма да започнат да се разбират по-добре. Цял живот ще си бъдат самотни, никога няма да мислят като едно цяло.
— Не мога да кажа, че засега изпитвам особено съжаление към тях — забелязах аз.
— Жената казва, че така трябва, защото на тях им се налага да водят много скучен и глупав живот, в сравнение с хората, които си изпращат картини — заяви Петра, сякаш изричаше мъдрост.
Оставихме я да си бърбори. Повечето неща, за които разказваше, изглеждаха безсмислени — вероятно Петра не ги беше разбрала както трябва, но от всичко ставаше най-вече ясно, че зеландците — които и да бяха, където и да живееха — имаха много високо мнение за себе си. Започна да ми изглежда повече от вероятно, че Роузалинд имаше право, когато твърдеше, че под „първобитни“ жената има предвид обикновените хора в Лабрадор.
…Когато звездите изгряха, потеглихме отново. Продължавахме да криволичим в югозападна посока между групи дървета и шубраци. От уважение към предупреждението на Майкъл се движехме колкото се може по-тихо, наострили уши и очи да забележим веднага, ако ни пресрещат. Изминахме няколкото мили, без да чуем нищо, освен непрекъснатото приглушено потропване на конските копита, лекото проскърцване на поводите и кошовете, и от време на време — шума от някое животинче, което бяга от пътя ни.
След три часа или повече, започнахме да различаваме пред себе си неясни очертания на по-тъмна местност, а след още малко — началото на друга гора, на плътна маса, която се издига като черна стена.
В мрачината не можеше да се каже колко е гъста. Най-добре изглеждаше да продължаваме все напред, докато я стигнем, а после, ако излезе непроходима, да вървим по края, докато намерим подходящо място да навлезем във вътрешността.
Така и направихме. Бяхме стигнали на около стотина ярда от гората, когато съвсем ненадейно отзад прозвуча изстрел и куршумът изсвири покрай нас.
Конете се подплашиха и се втурнаха напред. Едва не изхвръкнах от коша. Задният кон се задърпа и поводът, с който беше вързан, се скъса. Конят препусна право към гората, но после се поколеба и зави наляво. Нашият кон презглава се втурна подире му. Не ни оставаше нищо друго, освен да се крепим и да се държим здраво за кошовете, носещи се сред облака от буци и камъни, отскачащи от копитата на първия кон.
Някъде зад нас отново прозвуча изстрел и конете забързаха още повече…
Известно време продължавахме да летим в тежък, разтърсващ земята галоп. После нещо проблесна отпред и малко вляво. Когато изстрелът прозвуча, конят ни се сепна, подскочи настрани, зави надясно и хукна към гората. Снишихме се още повече и навлязохме сред дърветата.