Имахме късмет, че влязохме в гората там, където големите дървета растяха доста раздалечено, но въпреки това усещането беше кошмарно — клоните плющяха и се закачаха в кошовете. Великанският кон, без да обръща внимание, тежко вървеше напред, като избягваше по-големите дървета и се промъкваше покрай по-малките; пробиваше си път с цялата си тежест, а клоните и фиданките попукваха и се чупеха под яростния му напор.
След време конят, разбира се, забави ход, но паническата му решителност да избяга далече от пушките не намаля. Трябваше да се държа с ръце, крака и цяло тяло, за да се опазя да не стана на парчета вътре в коша и почти не се осмелявах да вдигна глава, за да огледам наоколо макар набързо — страхувах се да не ме удари някой клон.
Не можех да кажа със сигурност дали ни преследват, но не изглеждаше вероятно. Под дърветата беше не само по-тъмно, но и всеки кон с обикновен ръст несъмнено щеше да се изкорми при опита си да ни последва през счупените стебла, които стърчаха като колове зад нас.
Конят ни започна да се успокоява, забави крачка и се поукроти; вместо да се втурва, без да гледа, взе да избира пътя. След малко дърветата вляво се разредиха. Роузалинд се наведе през коша, улови отново поводите и насочи животното нататък. Стигнахме по обиколен път до малко тясно пространство, където отново видяхме звезди над главите си. Дали това беше пътека, направена от хора, или естествена просека в гората, не се виждаше добре. За миг поспряхме и се чудехме дали да рискуваме и да тръгнем по нея, после решихме, че по-лекият път ще компенсира несгодите в началото на преследването, затова завихме на юг по пътеката. От едната страна се чу пукане на клони; и двамата са Роузалинд се обърнахме нататък с готови за стрелба лъкове, но шумът идваше от другия великански кон. Пристигна в тръс от тъмнината, радостно изцвили и си зае мястото подире ни, сякаш все още бе вързан за въжето.
Сега повърхността беше още по-неравна. Пътеката се виеше, заобикаляше покрай струпани скали, спускаше се по стръмни клисури, пресичаше малки потоци. Понякога имаше доста открити места, другаде короните на дърветата се преплитаха. Естествено, напредвахме бавно.
Реших, че вече без съмнение се намираме в Оградната област. Не се знаеше дали преследвачите щяха да се осмелят да ни търсят и там. Когато се опитахме да се посъветваме с Майкъл, той не ни отговори и предположихме, че спи. Недоумявахме дали беше дошло времето да се освободим от великанските коне, които ни издаваха; може би трябваше да ги подгоним по пътеката, а да тръгнем пеша в друга посока. Трудно ни беше да вземем решение, без да имаме някакви вести. Щеше да бъде глупаво да прогоним животните, без да сме сигурни, че преследването ще продължи и в Оградата, но ако го направеха, щяха да ни настигнат бързо, защото щяха да се придвижват много по-лесно през деня, отколкото ние сега. Освен това бяхме уморени и изгледите да тръгнем пеша далече не бяха привлекателни. Още веднъж безуспешно се опитахме да установим връзка с Майкъл. А миг по-късно вече бяхме лишени от тази възможност. Бяхме в едно от местата, където клоните се преплитаха над главите ни и образуваха тъмен тунел, през който конете вървяха бавно и внимателно. Внезапно нещо се стовари отгоре ми и ме притисна в коша. Нищо не бях забелязал и нямах възможност да стрелям с лъка. Тежестта отгоре ми изкара дъха, после в главата ми се изсипа дъжд от искри и накрая вече не усещах нищо.
14
Дойдох на себе се бавно, изглежда доста време бях прекарал почти в несвяст.
Чух, че Роузалинд ме вика — истинската Роузалинд, която се криеше дълбоко и се показваше твърде рядко. Другата Роузалинд — практичната, справящата се с всичко, представляваше нейно собствено творение, а не тя самата. Бях наблюдавал как тя изгражда този образ още като дете — чувствително, боязливо, но с воля. Тя осъзна по-рано от нас — вероятно инстинктивно, — че се намира във враждебен свят, и целенасочено се подготвяше да му се противопостави. Бронята си направи постепенно — плочка по плочка. Бях гледал как намира оръжията си и как започва да ги употребява сръчно; наблюдавах я как обмислено изгражда един характер, който представяше на света непрекъснато, затова понякога успяваше дори себе си да излъже.
Обичах това момиче — нямаше съмнение. Обичах високото й стройно тяло; начина, по който накланяше глава; малките й остри гърди; дългите й стройни крака. Обичах походката й, сръчните й ръце; устните й, когато се усмихваше. Обичах меднозлатистата й коса, която падаше като тежка коприна в ръцете ми, атлазената кожа на раменете й, кадифените й страни; топлината на тялото й, уханието на дъха й.