— Не можеш ли да разбереш какво се канят да правят с вас?
— Попитах го, но изглежда не знае. Просто са му поръчали да ни отведе някъде.
— Да…
За първи път Майкъл не знаеше какво да каже.
— Да… Предполагам, единственото, което ни остава, е да изчакаме да видим. Няма да навреди обаче да му съобщиш, че идваме подире ви.
С това Майкъл привърши разговора.
Започнах да се въртя, мъчех се да се освободя. С известно затруднение успях да се изправя на крака в люлеещия се кош. Човекът от другия кош ме погледна доста приятелски.
— Тпру, стой! — викна той на коня и дръпна поводите. Свали вързаната през рамото си кожена манерка и ми я подхвърли, като държеше ремъка. Отпуших я, пих блажено и му я метнах обратно. Продължихме.
Вече виждах какво ни заобикаля. Местността беше пресечена; гъстата гора беше намаляла, макар че не бе станала съвсем рядка; дори и бегъл поглед ми стигна да се уверя, че баща ми е прав: всичко изглеждаше като подигравка с нормалното. Не можех да определя със сигурност вида почти на никое дърво. Виждах познати стволове, върху които се крепяха съвсем други корони; познати клони растяха от странни дънери, листата по тях също бяха странни. Известно време видимостта наляво бе скрита от фантастичен жив плет от гъст къпинак — тръните бяха големи колкото лопати. На друго място пътят приличаше на пресъхнало речно корито, отрупано с огромни валчести камъни, които всъщност се оказаха кълбовидни плесени, растящи съвсем близо една до друга. Стволовете на някои дървета бяха толкова меки, че не можеха да стоят изправени — извиваха се и пълзяха по земята. Тук-таме имаше групи от дървета-джуджета — сбръчкани и чепати, сякаш расли там от векове.
Отново незабелязано погледнах човека в другия кош. Изглеждаше напълно нормален, само дето беше много мръсен, със скъсани дрехи и смачкана шапка. Той усети погледа ми:
— За пръв път ли попадаш в Оградата, момче?
— Да — отговорих му аз. — Навсякъде ли е така?
Той се засмя и поклати глава.
— Няма две места, които да си приличат. Затова и се нарича Оградата — почти нищо тук не расте както трябва, но все пак…
— Все пак какво? — повторих аз.
— Все пак… положително ще се оправи след време. Дивите земи някога са били Ограда, но сега вече са по-стабилни, сигурно и местата, откъдето идвате, някога са били Диви земи, но са, придобили нормален вид. Предполагам, че Господ си играе с търпението ни, явно е, че никак не бърза.
— Господ ли? — попитах невярващо. — Винаги са ме учили, че в Оградата управлява Дяволът.
Човекът поклати глава.
— Така приказват там. Но не е вярно, момче. Дяволът се навърта точно по вашите места и гледа да си върши работата. Хората там са направо безочливи — истинско подобие и не знам си какво… Иска им се да бъдат като Древните. Изпитанието не ги е научило, на нищо… Пък и Древните са мислели, че са стигнали върховете. Имали си идеали, знаели как да управляват света. Оставало им само да подредят всичко хубавичко и да не го променят — защото смятали, че идеите им са много по-цивилизовани от идеите на Господ.
И той отново поклати глава.
— Обаче не познали. Нямало начин да познаят. Не това са били последните думи на Господ, макар че те си мислели така; думите на Господ никога не са последни. Когато това се случи, значи Господ е мъртъв. Но той не е мъртъв, той се променя и расте — както всичко живо. Затова, докато те се мъчели с все сила да нагласят всичко и да го подредят по някакъв „вечен“ модел, който сами си измислили, той им изпратил Изпитанието, съсипал ги и им напомнил, че животът се променя. Разбрал, че нищо няма да излезе от това, което ставало в момента, затова поразклатил торбата, за да види дали следващия път няма да се справят по-добре.
Човекът спря, замисли се за миг, после продължи:
— Може да не я е поразклатил както трябва. Излиза, че на някои места явно се повтаря същото развитие. Например там, откъдето идваш. С нищо не са се променили, вървят си по същия път, все още смятат, че са последната му дума, все още се мъчат до крайност да се запазят каквито са и да нагласят нещата по същия начин, който е предизвикал на времето Изпитанието. Един ден Господ ще се ядоса, че не им е било за урок, и ще им покаже още една-две работи.
— Да… — казах аз, без да имам нищо предвид и се успокоих. Чувствувах колко странно е, че толкова много хора притежаваха положителни, макар и противоречиви сведения за възгледите на Господ.
Човекът явно не беше съвсем сигурен, че ми е станало ясно. Размаха ръка към необикновения пейзаж пред нас и внезапно забелязах какво му има: първите три пръста на дясната му ръка липсваха.
— Някой ден — заяви той — много от тези неща ще се стабилизират. Ще се появят нови растения, а това означава и нови животни. Изпитанието е било сътресение, за да започнем всичко отначало.