— Но там, където могат да отглеждат нормални животни и растения, унищожават Отклоненията — подхвърлих аз.
— Опитват се да го правят; мислят си, че го правят — съгласи се той. — Глупашки са си наумили да се придържат към равнището на Древните — но така ли е наистина? Откъде знаят, че житото им, плодовете им и зеленчуците им са същите? Нали има спорове? И не излиза ли почти винаги, че накрая приемат тези видове, които дават най-високи добиви? Не кръстосват ли породи, за да получат издръжливост, повече мляко или месо? Ясно — изтриват от лицето на земята по-явните Отклонения, но сигурен ли си, че Древните изобщо биха познали сегашните породи? Аз поне никак не съм сигурен. Не може да се спре това, ясно е. Може само да пречиш и да унищожаваш, можеш да забавяш процеса, да го пригаждаш към собствените си цели, но той продължава. Та погледни тези коне!
— Одобрени са от Правителството — казах му аз.
— Естествено. Точно за това ти говорех — отвърна той.
— Но ако това без друго продължава, не виждам каква нужда е имало от Изпитанието — не се съгласявах аз.
— За някои форми това продължава — каза той, — но не и за човека, не и за човешките видове като Древните и като твоите хора, когато могат да го контролират. Те слагат клеймо на всяка промяна; препречват пътя и държат видът да е определен, защото имат нахалството да се смятат за съвършени. Мислят, че те и само те са истинското подобие; е, добре, ако те са истинското подобие, от това следва, че те са Господ, а щом са Господ, те се смятат за избрани да създават закони: „дотук, не повече“. В това е големият им грях: опитват се да задушат Живота, който иска да живее.
Последните няколко изречения бяха изречени доста по-различно от останалите — с въодушевление, което ме накара да подозирам, че отново се бях срещнал с някакъв вид религиозна вяра. Реших да изместя темата на разговора в по-практическа област, затова запитах защо са ни пленили.
Не му беше особено ясно, само ме увери, че винаги постъпват така, когато чужденец навлезе в територията на Оградата.
Помислих върху думите му, след това отново се свързах с Майкъл.
— Какво предлагаш да им кажа? — попитах го аз. — Предполагам, че ще ни огледат. Когато открият, че сме физически нормални, ще трябва да им съобщим някаква причина, поради която бягаме.
— Най-добре им кажете истината, но я поспестете. Направете го точно като Кетърин и Сали. Доверете им само толкова, колкото е нужно — предложи Майкъл.
— Добре — съгласих се аз, и се обърнах към Петра. — Разбра ли, Петра? Ще им кажеш, че можеш да предаваш мисли само на Роузалинд и на мене. Няма да споменаваш нищо за Майкъл или за зеландците.
— Зеландците ни идват на помощ. Сега вече не са толкова далече, колкото бяха — каза ни доверително тя.
Майкъл прие това със съмнение:
— Много хубаво, стига да успеят. Но не споменавай за тях.
— Добре — съгласи се Петра.
Обсъдихме дали да кажем на хората, които ни пазеха, за възможното преследване, и решихме, че няма да ни навреди да го знаят.
Човекът в другия кош не изглеждаше изненадан от тази вест.
— Много хубаво. Тъкмо това ни трябва — каза той. Но не обясни нищо повече и продължихме да си пробиваме път напред.
Петра отново започна да разговаря с далечната си приятелка и нямаше съмнение, че разстоянието е намаляло. Силата, която Петра употребяваше, за да се свърже с нея, вече не беше толкова голяма и за първи път успях с огромно усилие да уловя откъслечно излъчването от другия край. Роузалинд също го бе уловила. Зададе въпрос, в който вложи всичката си сила. Непознатата усили картината и тя достигна до нас ясно; радваше се, че сме се свързали и искаше да научи повече, отколкото Петра можеше да й каже.
Роузалинд й обясни каквото можа за сегашното ни положение; съобщи й, че не ни заплашва непосредствена опасност. Жената ни посъветва.
— Бъдете предпазливи. Съгласявайте се с всичко, което ви кажат и гледайте да печелите време. Подчертавайте, че ви заплашва опасност от собствените ви хора. Трудно е да ви дам съвет, защото не познавам племето. Някои племена от мутанти ненавиждат проявата на нормалност. Може би няма да е зле да преувеличите вътрешната разлика, която имате с другите хора. Най-важно от всичко е момиченцето. Трябва да го опазите на всяка цена. За пръв път срещаме такава сила на излъчване при толкова млад организъм. Как се казва детето?
Роузалинд го предаде с букви. После попита:
— А вие кои сте? Какво е това Зеландия?
— Ние сме Новите хора — хората като вас. Хората, които могат да мислят заедно. Тези, които възнамеряват да построят един нов свят, различен от света на Древните или на диваците.