— Хора, каквито Бог е пожелал да направи ли? — попитах аз и отново имах чувството, че темата ми е позната.
— Не ми е известно това. Как може да е сигурен човек? Но поне знаем, че можем да създадем по-добър свят от света на Древните. Те са били само едни изобретателни получовеци, малко по-напреднали от диваците; живели са откъснато един от друг, свързвали са ги само несъвършените думи. Често са се чувствували още по-откъснати поради различието в езиците и във вярванията. Някои от тях са можели да мислят самостоятелно, но не са били нещо повече от отделни индивиди. Понякога са можели да споделят чувствата си, но не са мислели колективно. Докато условията за живот били примитивни, това не им пречело; но колкото по-сложен правели света си, толкова по-малко успявали да се справят с него. Нямали начин да постигат единодушие. Научили се да работят градивно на малко групи, но на големи групи предприемали само разрушителни действия. Ламтели за напредък, и после отказвали да срещнат с лице отговорностите, които изниквали. Създавали безкрайни проблеми, а после заравяли глави в пясъците на ленивата сигурност. Ясно ви е, че между тях не е можело да има нито истинско общуване, нито разбирателство. В най-добрия случай те са били едни по-висши животни — нищо повече. Били са обречени на гибел. Ако не бяха предизвикали Изпитанието, което почти ги унищожило, щяха да се размножават неразумно като животни, докато стигнеха до бедност и нещастие, а накрая — и до глад и варварство. По който и път да са вървели, съдбата им е била предопределена, защото са били несъвършен вид.
Отново ми хрумна, че тези зеландци имаха доста високо мнение за себе си. Човек, възпитаван като мене, трудно възприемаше подобно неуважение към Древните. Докато все още се борех с това чувство, Роузалинд попита жената:
— А вашият вид? Той как се е появил?
— Нашите прадеди са имали щастието да живеят на остров, по-скоро — на два острова, доста отдалечени от сушата. Дори и там те пострадали от последствията на Изпитанието, макар и много по-малко, отколкото другаде, но се оказали откъснати от света и водели почти първобитен живот. После по някакъв начин започнали да се появяват хора, които можели да мислят заедно. След време тези, които го правели най-добре, открили други, които можели да го правят съвсем малко и ги научили да развият способностите си. Било естествено хората, които си предават мисли, да се женят помежду си, и така новият вид се закрепил. По-късно започнали да откриват и на други места хора, които предават мисли. Тогава разбрали какъв късмет са имали в Зеландия — открили, че дори и там, където не обръщали внимание на физическите отклонения, мислещите заедно хора обикновено били преследвани. Дълго време с нищо не можели да помогнат на себеподобните си на другите места — макар че някои се опитвали да доплават до Зеландия с пироги, и понякога успявали. По-късно обаче, когато отново сме разполагали с машини, станало възможно да ги прехвърляме на сигурно място. Сега правим това винаги, когато успеем да се свържем, но за първи път се свързваме на такова голямо разстояние. Все още ми е трудно да стигам мислено до вас. Но ще става все по-лесно. А сега трябва да прекъсна. Грижете се за момиченцето. То е изключително явление, невероятно важно. Трябва да го опазите на всяка цена.
Мисловните образи избледняха и за миг не се улавяше нищо. После се обади Петра. Сигурно не беше успяла да следи всичко, но разбира се, беше разбрала добре края.
— За мене го каза — заяви доволна тя, със съвсем ненужна сила.
Олюляхме се, после дойдохме на себе си.
— Внимавай, противно горделиво детенце. Още не си видяла Косматия Джек — каза Роузалинд и Петра се по-умълча. — Майкъл — добави тя, — стигна ли до тебе разговорът?
— Да — отвърна Майкъл малко сдържано. — Видя ми се малко унизителен. Като че ли изнасяше лекция пред деца. И все още идваше от дявол знае колко далече. Не виждам по какъв начин могат да дойдат толкова бързо, че да ни окажат някаква помощ. След няколко минути вече тръгваме да ви търсим.
Великанските коне тежко трополяха по пътеката. Пейзажът продължаваше да изглежда необичаен и страшен за човек, възпитаван в уважение към истинските видове. Е, повечето растения не изглеждаха толкова фантастични, колкото тези, които беше виждал чичо Ексъл на юг, но, от друга страна, нищо не ми се струваше достатъчно познато, или дори приемливо за отклонение. Всичко беше толкова объркано, че като че ли вече нямаше значение дали едно дърво е аберация, или просто хибрид, и все пак изпитах облекчение, когато за малко излязохме от гората и тръгнахме по открита местност; макар че дори храстите не бяха еднородни или познати, пък и тревата изглеждаше доста странно.