Измъкна радиотелефона и надяна слушалките.
— Ало, ало! Медведев вика Мирний. Ало, ало! Медведев вика Мирний.
Никакъв отговор.
— Тук Медведев! Тук Медведев!
В душата му взе да се примъква тревогата.
— Мълчат — какво ли има?
Изведнъж мембраните запращяха и от тях прокънтя гласът на радиста:
— Ало, ало! Мирний вика Медведев. Мирний вика Медведев.
Гласиологът се оживи:
— Валодя, Валодя! — почти изкрещя той. — Слушам те. Тук Медведев.
А оттатък, нечул нищо, гласът продължаваше тревожно:
— Мирний вика Медведев! Защо не отговаря Медведев?
Предчувстващ какво е станало, Костов следеше напразните усилия на другаря си да се свърже с полярната станция.
Нямаше никакво съмнение, предавателят не работеше.
— Не ни чуват — въздъхна ученият. — Виждам, те се безпокоят за нас, навярно ще ни дирят, по преди това нека и ние опитаме да се оправим сами. Що ще кажеш, не е зле да поразучим как сме се наредили?
— Да проучим, защо не? — съгласи се Костов. Професорът отвори вратичката и се огледа наоколо.
Влекачът лежеше напряко на пукнатината, вкопчан с железните зъби на веригите си в издатините на двете стени. Отдолу зееше черната бездна, грозна, заплашителна, и лъхаше някакъв убийствен мраз, вековен студ, заключен в ледниковите масиви, които се простираха стотици метри под тях. Дъхът им полепна като скреж по веждите и по кожените шапки, очите им се насълзиха, не виждаха нищо.
Медведев, нахлупил върху лицето си целулоидния ветробран, се измъкна решително навън. Подигна се на ръце и се изкатери на покрива. Скоро до него застана и шофьорът.
— Е? — запита професорът след дълго оглеждане на гладките кристални стени, които блестяха студено със сивите си металически оттенъци.
— Малко алпинизъм! — опита да се усмихне Костов. — Ще копаем дупки.
И посочи една вторична пукнатина, която лъкатушеше наклонено по отвесната ледена скала до самия отвор на снежния купол, отдето се сипеше кристалният прах на беснеещата отгоре виелица.
— А сетне? — запита професорът.
Безпомощно вдигане на раменете беше отговорът на този въпрос. Впрочем и двамата разбираха отлично, че е невъзможно да пропълзят под снежния свод, за да излязат през ронливия отвор.
— Ще сринем цялата пряспа! — подметна Костов неуверено. — Иначе не може.
— Което значи, с нея да полети в пропастта и оня, който се наеме с такава задача. Нали? Засега е по-разумно да се приберем в кабината, докато премине бурята. Я чуй какъв ад е там!
С рев и тътен виелицата беснееше над отвора, фучеше, трещеше като артилерийска канонада и бълваше надолу облаци сняг.
— Гледай, смерч! — почти изкрещя той. — Снежен смерч!
Костов впери поглед нагоре в светлото отверстие. Наистина това беше нещо изумително, невиждано, сякаш яростният вихър изпридаше от бухналата облачна къделя тънка бяла нишка, която се гънеше от небето до земята, ревеше и идваше насам.
През отвора профуча някаква черна сянка и се просна върху покрива на всъдехода.
— Пингвин! — възкликна Костов. Медведев кимна:
— Смерчът е минал над бивака им.
Премръзнали, разколебани, оглушени от воя на нестихващата стихия, двамата крушенци се прибраха в кабинката. Когато притваряше вратичката, Костов неволно хвърли поглед надолу. Тягостна тръпка полази по гърба му.
— Ами ако машината се откачи? — промълви той. Другарят му не отговори, сякаш не чу, улисан в радиопредавателя.
— Как да го поправя? — измърмори професорът след малко. — Само да им съобщя координатите ни, нищо повече… Пьотр Иванич. Пусни пак мотора, да се постоплим!
Внезапно той го дръпна за ръкава.
— Слушай, нещо за тебе! От България!
Костов изтръпна. С разтуптяно сърце той надяна слушалките, в които звучеше гласът на радиста:
— Радиограма от София, от сина на Петър Костов. Предавам. „Мили татко, всички в къщи сме здрави. Свърши първият срок — все шестици. Милчето вече се научи да пише. Вчера ти прати писмо по пощата. Мама и баба са добре. Поздравяват те. Аз се гордея с тебе, много се гордея. Всички ме облажават — не е шега то, баща-полярник, антарктидец. Кога ще си дойдеш? Целува те синът ти Ваньо.“
След кратка пауза говорителят повтори съобщението, потрети го, а развълнуваният баща със стиснати устни слушаше притихнал. Милото момче, иска да се покаже твърд. „Гордея се с тебе“ — и веднага „Кога ще си дойдеш?“
Гласиологът затвори кутията на предавателя и се изправи с въздишка.
— Какво стана? — запита той. — Защо се омърлуши тъй, Пьотр Иванич?
— Радиограма… синът ми…
— Е?
— Добре са всички… Ваньо се гордеел с мене, а то…