Възмутен от жестокостта на нападателите, щурманът притича по трапа и изкрещя на арабски:
— Какво става тук?
Стреснати от неочакваната намеса на този едър моряк, арабите оставиха жертвата си и се обърнаха към него.
Но един от тях се окопити бързо:
— Я не се меси в нашите работи!
Другарите му го сбутаха с лакти. Какво върши той? Така ли се говори с европеец?
— Защо биете детето? — стъкми бързо въпроса си Кирков.
— Дете! — изръмжа друг. — Ама дете на Шейтана!
Изведнъж дрипавото момче скочи на крака и побягна в страничната уличка, като куцаше тежко с по-късия си ляв крак. Двама от арабите се приготвиха да го догонят, но щурманът ги спря.
— Господине — обърна се към него най-старият арабин и нагласи с две ръце копринения си тюрбан. — Ако познавате това дете, друго ще говорите. Вие сте чужденец, затова тъй гледате. То не е дете, а рогата усойница!
Друг се обади:
— Куц, белязан от аллаха!
Кирков не можеше да разбере всичко, което разправяха арабите с привичната им глъчка, като се надвикваха и преварваха един друг, затова ги прекъсна нетърпеливо:
— Добре де, ама кажете най-сетне какво е направил!
— Запали ми килимарницата — въздъхна арабинът с копринения тюрбан. — Изгоря един килим. Знаете ли вие какво значи един килим? Цял месец работа…
— Но защо ще го пали?
— От злоба! Оня ден открадна от работилницата най-скъпата ми прежда. Аз го хванах и го предадох на сержанта. А той не си поплюва… И сега за отмъщение…
Кирков почувствува, че намесата му е съвсем неуместна, измърмори някакво неясно извинение и се изкачи мълчаливо на кораба, замислен и недоволен от себе си. Защо все така излиза? Уж в защита на онеправданите, а то…
Дежурният офицер го закачи отново:
— Е, оправи ли ги?
Кирков вдигна рамене:
— Кое разбрах, кое не разбрах. Обърках ги повече. Виждам, трябва да се учи още много.
— Я остави! — засмя се Стамов. — В този пек и наука! Ако е някой друг език, по-необходим, разбирам, а то…
Сложил вече ръка върху бравата на кабината си, Кирков отвърна замислен:
— Всеки език е прозорче, прозорче към някое кътче на света… А защо тъкмо арабски? Не съм се запитвал досега. Може би симпатия, а може би и друго — през това прозорче са гледали много хора… Такава стара култура…
После се прибра в каютата и може би щеше да забрави и тази случка както хиляди подобни случки от дългия си моряшки живот, ако на другия ден случаят не го срещна отново с малкия крадец.
Денят беше задушен, дори по-задушен от вчера. От пустинята вееше горещ вятър като от напалена пещ.
Кирков се бе нагласил на марса с далекогледа. Отвъд напечените сгради, над странните бели покриви, засенчени тук-там от бухналите китки на палмите, се ширеше пустинята, безкрайно пясъчно море, набръчкана от островърхите дюни, подобни на застинали вълни, а отзад, през борда, се плискаше другото море, истинското изумрудено море — тихо и лъскаво — гладко в порта, проблясващо с виолетови отблясъци от разлетия мазут и неспокойно, запенено отвъд бялата ивица на вълнолома.
Червено море! Но сега то е тъй синьо, както всяко друго море по света. Червените микроскопични водорасли, които са дали името му, още не са се намножили. А долу в синята дълбочина под кърмата шарят три акули, три зловещи сенки, които вдъхват трепет.
Покрай пристанището премина стадо овци, после с лениви стъпки се източи керван камили и се скри зад огромните цилиндри на бензиновите резервоари.
Внезапно от страничната тясна уличка, оградена с две редици занаятчийски работилнички и прихлупени дюкянчета, изтича Белязания, сподирен от тълпа момчета, които мятаха подире му камъни.
Без никакво колебание той прибягна до българския кораб, премина на два скока мостчето и се скри зад фалшборда. Преследвачите му спряха смутени на кея, не посмяха да се качат на чуждия параход.
Озовал се в безопасност, малкият крадец се подаде над парапета и запрати надолу към групата един камък. Камъкът изфуча и удари в лицето най-голямото момче.
В това време Кирков се спусна от марса и сложи тежката си ръка върху рамото на неканения гост.
— Какво търсиш тук?
Момчето се обърна с лукава усмивка.
— Крия се. Ти ще ме пазиш.
Кирков кипна:
— Отде накъде ще те пазя?
— А вчера?
— Вчера не знаех кой си.
— Пък аз и вчера, и днес съм си все същият — отвърна нахално момчето.
— Хайде, махай се! — подкани го Кирков.
— Няма! Ще ме бият.
— А защо ще те бият?
— Защото ме мразят.
Любен Кирков се надвеси от борда:
— Какво пак е направил този приятел?
Момчето с ударената буза се провикна отдолу:
— Само ни го дайте! Ние ще го наредим!