Стамов се надигна.
— Разбирам накъде клониш. Но все пак внимавай! Животът е по-сложен от теориите…
Привечер Кирков пак нахрани новия си гост, а след това го изпрати да си ходи. Но след две минути Ферхад отново изтича на палубата. Враговете му му бяха устроили засада и той едва се бе отървал само с една подутина на челото.
Кирков сви рамене. После изведнъж реши. Викна един матрос и му нареди да изкъпе добре момчето, да го остриже и да му даде да облече някоя стара моряшка дреха.
И когато вече по тъмно Ферхад му се представи в новото си облекло със същото нахално-присмехулно изражение на мургавото лице, той го отведе в каютата си, постла му едно одеяло на пода, после и той се нагласи за сън.
— Хубав часовник! — посочи Ферхад оставения на масата хронометър.
Щурманът наведе глава.
— От баща ми! И той беше моряк. Само това ми остана…
Изгаси лампата и се обърна към стената.
— Сега спи! Пък утре ще видим какво да те правя…
На заранта той се събуди с чувството за нещо нередно. Постелята на госта му беше празна. Но не само това. Имаше още нещо. Само че какво?
Той изведнъж скочи. Хронометърът!
Кирков изтича навън разсъблечен. Надзърна през борда. В същия миг Ферхад се метна в една лодка и загреба бързо към изхода на порта.
— Ферхад! — провикна се Кирков. — Чакай! Момчето загреба още по-лудо. В пазвата му, през избелялата матроска блуза, личеше мушнатият в бързината хронометър.
Щурманът прибягна по моста и оттам скочи направо в най-близката лодка. Отвърза въжето и загреба. Разстоянието между двете лодки взе да намалява. Нима можеше да се мери недохраненото арабско момче със силния изпечен моряк?
Сто метра, осемдесет, шестдесет, петдесет…
Ферхад размахваше яростно греблата. Ето, заобиколи фара на вълнолома, изскочи в открито море, насочи се към брега.
Но Кирков го настигна, изравни се с него, двете лодки отъркаха борд о борд. Греблото на беглеца се строши.
Щурманът пое дълбоко дъх и промълви тихо, с болка в гласа:
— Ферхад, мойто момче! Как можа?
Малкият крадец трепна, стрелна го за миг със смутени очи, но само за миг. После дивият израз отново сгърчи лицето му.
— Е, какво? — изръмжа той. — Какво от това, че си ме нахранил? Имаш много ядене, даваш и на мене… Нали даваш и на кучето си…
Кирков занемя от този изблик на неблагодарност. Пресегна се рязко и стисна в яката си ръка слабата китка на момчето.
— Я тръгвай с мене!
Внезапно Ферхад се извърна и като хищен звяр впи зъби в ръката му. Рукна кръв. От болка Кирков отпусна пръстите си. Ферхад се откопчи от отслабналата хватка и се хвърли в морето.
В този миг хронометърът се изхлузи от пазвата му, тракна о борда, после плясна във водата.
Кирков проследи със смаян поглед потъващото бяло петно. Секунда-две! Ето, то полегна на дъното сред пъстрата мозайка на кораловите плетеници.
Каква беше дълбочината?
Не повече от шест-седем метра! А часовникът беше спомен, скъп спомен…
С няколко размаха на ръцете Ферхад достигна скалистия бряг и изпълзя по него.
Кирков се озърна. Във водата не се виждаха никакви подозрителни сенки. Спокойна светеща синева. А долу, на дъното, лежеше часовникът на баща му.
Без да се двоуми, той се метна във вълните. Тялото му потъна бавно. Топлата вода го обгърна като ласка. „Така трябва и да бъде — помисли си Кирков, като загреба силно надолу. — Та това е Червено море, най-соленото и най-топлото море в света.“
От мъгливата дълбочина изплува неравното дъно, обрасло с гъст коралов храсталак. Бели, червени, виолетови, жълти коралови гранки — оплетени, разкривени, обсипани е безброй цветни пъпки. Под тях развяваха нежните си пипала морските карамфили, пълзяха морски звезди, бодливи таралежи разклащаха дългите си прозрачни шипове. И толкова риби с толкова краски, подобни на рояци пеперуди. Те отново изплуваха от кораловите дупки, където се бяха изпокрили, изплашени от внезапното гмурване на плувеца, въртяха се пред очите му, замайваха погледа му.
Кирков усети, че въздухът му се свършва, а часовникът не се виждаше. Той изплува на повърхността и вдъхна дълбоко. На скалата Ферхад махаше ръце и крещеше нещо неразбрано.
Кирков пак задълба към дъното. И отново сред зеленикавата мъгла се надигна кораловият гъсталак.
Ето и хронометъра, легнал между два морски таралежа под огромен златист сюнгер. Внимателно, като се пазеше от опасните бодли, плувецът го грабна и обърна нагоре, към блестящия като сребро воден покрив.
В този миг видя акулите. Една, две, три, четири, пет…
Сякаш извираха от синия безкрай, който го обгръщаше отвред.