Братчето и сестричето отговориха в един глас:
— Да! Да!
— Добре! Хайде с мене!
Тримата се изкачиха по стълбата и влязоха в бедната му стаичка. В ъгъла, захлупено от ниския начупен таван, се бе сгушило леглото, до него — маса и стол, а насреща им се чернееше печката. На прозореца, най-малкия прозорец, който бяха виждали децата, растяха в олющени саксийки различни кактуси.
Домакинът настани гостите си на леглото, а той съблече палтото си и се изправи пред тях, малко приведен от годините, с оръфани, но чисти дрехи и с побелели вежди, под които надничаха две зачервени добродушни очи.
— Колко много кактуси! — възкликна Славка. — Защо ти са?
— За украшение.
Тя сви устни.
— Ами, за украшение! Я какви са грозни: къси, дебели, бодливи!
Старецът не се обиди от тези думи. Само челото му се надипли в няколко дълбоки бръчки.
— Виждала ли си цъфнал кактус? — запита той внезапно.
— Не.
— Ето защо приказваш тъй? Аз съм обиколил света. Познавам много цветя, всякакви цветя: големи и малки, разкошни и скромни. Ала по-красиво нещо от „Принцесата на нощта“ не съм срещал…
Старецът смукна дълбоко от лулата, огънчето се разгоря и освети лицето му.
— Принцесата на нощта! — въздъхна той, унесен в някакъв далечен спомен.
Децата го гледаха недоумяващи — каква ли е тази „принцеса“? Някаква приказка?
Изведнъж той се обърна към тях.
— Слуша ли ви се нещо за кактусите?
Славка и Данчо неволно издадоха разочарованието си. Очите им сякаш казваха: „Уф! Разказ — за бодили!“ Старецът се престори, че не забелязва нищо.
— А кое е тяхното отечество, знаете ли? — попита той.
Децата дигнаха рамене.
— Мексико! — натърти той. — Знаете ли къде се намира?
— Да! Да! — обади се Славка. — Мексико… в Америка…
Старият мъж кимна с глава.
— Да, — в Америка. Далече-далече оттук, от другата страна на земното кълбо. Сега там изгрява слънцето.
Данчо го измери с недоверчив поглед:
— Толкова далече?
Старецът наведе очи надолу, към овехтялата черга на пода, и започна своя разказ:
— Дълги години търсих щастието си по широкия свят. Скитах и гладувах. Видях много — научих много. Попаднах и там, в Мексико. Няколко месеца работих в една кланица. Но къде беше, в кой град? Забравих вече. Отвратителен занаят и… лошо платен. Но все пак преживявах някак си. Плащах си редовно наема, хранех се криво-ляво и мечтаех. Мечтаех за деня, когато изневиделица ще забогатея, когато ще се наям до насита и ще си купя хубави дрехи, автомобил, дори и вила.
Той погледна крадешком към децата, които го слушаха внимателно.
— Понякога си мислех друго: ще взема да напълня с пари една голяма каса, ще я пренеса в отечеството си и в родния град ще построя болница, баня, театър и читалище. Тогава от признателност съгражданите ми ще нарекат на мое име и някоя улица… С такива мечти заспивах всяка вечер. А на другата заран пак се вмъквах във вонещата кланица, нахлузвах гумените ботуши и препасвах мръсната престилка…
Старецът опря чело в студеното стъкло на прозореца. Навън фучеше есенният вятър, брулеше листата от разтрепераните клони на тополата и ги навяваше в малки жълти преспи до тротоарите.
— Един ден пак останах на пътя. Цената на месото беше спаднала и господарите ми фалираха. Ща не ща, трябваше да се дири нова работа. А то съвсем не беше лесно. В кръчмата, където се хранех, научих, че търсят работници за новата железопътна линия, през пустинята. Десетина души, все несретници като мене, без да му мислим много, решихме да идем там. А нямахме пукната пара. Тогава един от нас, на име Хозе, обеща да ни преведе направо през пустинята — хем по-кратко, хем безплатно. Не било далече, само два дни път. Ние му се доверихме, сложихме в торбите храна за два дни, наляхме вода в съдовете и една вечер потеглихме. Щяхме да пътуваме нощем, защото през деня бе нетърпимо горещо. Бяхме облечени по мексикански — с широкополи шапки „сомбреро“, с пъстри кърпи около вратовете и със закърпени панталони. Само оръжие не носехме, пък не ни и трябваше. Наистина по онова време страната гъмжеше от бандити, но ние не се боехме от тях — та какво можеха да ни вземат?
Данчо побутна с лакът сестричката си.
— Виждаш ли, че става интересно? Пустиня, бандити…
Старецът продължи е добродушна усмивка:
— Скоро зад нас остана и последната селска къща, „хациенда“, сгушена сред царевична нива. Помня ясно тази вечер. Щурците скрибуцаха монотонно и навяваха дрямка. Все още се мяркаха самотни столетници-агаве…
Славка го прекъсна:
— Като този в саксията ли?
— О, не! В Мексико те са големи, с триметрови шилести листа, сред които се извишават дългите им стъбла, обрасли с хиляди жълти цветове. Но скоро столетниците изостанаха зад нас. Затихна свирнята на щурците. Пустинята се ширна напреде ни, заляна от лунната светлина — огромна, безмълвна и тайнствена.