Славка пак не можа да се сдържи.
— Мъчно ли се върви по пясъка? — запита тя.
— Там нямаше пясък. Само едно безкрайно каменисто плато. Такива са Мексиканските пустини: скали и скали, навсякъде, додето поглед стига, безводни, опечени от слънцето. Пътувахме цяла нощ. На сутринта, когато зората засия над далечния каменен хоризонт, капнали от умора, легнахме да спим. Привечер пак тръгнахме. Вървяхме още една нощ. На разсъмване стана ясно на всички, че сме се заблудили. Само Хозе все още не признаваше и ни увещаваше, че ще се оправим лесно, ала ние вече не му вярвахме. Скарахме се здраво. За малко щяхме да го набием. Защото водата беше на привършване. Най-сетне легнахме да спим… Надвечер аз се събудих пръв. Такъв съм от дете — малко спя. Устата ми беше пресъхнала. Още сънен надигнах манерката и замръзнах от ужас. Вътре нямаше ни капка. Начаса разбудих другарите си. Проверихме всички съдове за вода — бяха празни! А с водата беше изчезнал и водачът Хозе…
Данчо избухна:
— Ама че подъл човек! Вие не го ли настигнахте?
Старецът се направи, че не го е чул, и продължи:
— Поехме отново напосоки, жадни, отчаяни. Мъкнехме се като пребити. Още два дни се лутахме из камънаците, премалели от жажда, с напукани устни. Тогава чак си дадохме сметка колко лекомислено сме се впуснали в това приключение — та ние бяхме съвсем неопитни пътешественици, новаци… Никой, който не го е преживял сам, не може да си представи това страдание — без капка вода в пустинята… На петия ден разбрах, че ще умра. Лежах на сгорещената скала под навеса, който бяхме стъкмили от наметалата си, и бълнувах. Помня — буден бях и все пак бълнувах. Съзнавах, че лежа на скалистото Мексиканско плато, а в същото време бях и у дома, в родината. Колко хубава ми изглеждаше тя така, като в сън, под палещото тропическо слънце, когато гърдите ми се задъхваха от горещина, а от изсъхналите ми устни капеше кръв… Ето, пред мене се разстилаха родните поля, люлееха се житни ниви, ехтяха звънците на стадата, овошките свеждаха до земята натежали клони, бълбукаха ручеи. И аз протягах ръце да откъсна някоя сочна ябълка, а клонът безсърдечно отскачаше нагоре, навеждах се да натопя устни в потока, а водата изведнъж пресъхваше. Събуждах се и почвах да скимтя, да хълцам, да плача с глас — защото знаех, че смъртта е близко. Чувствувах я, тя дебнеше зад нажежените скали, жестока и неумолима. Високо в небето кръжеше лешояд и ни чакаше спокойно и уверено. Нима трябваше да умра? Нима никога вече нямаше да видя родните балкани, кристалните поточета, бащината къща с асмата? Нима никога вече нямаше да чуя сладкия майчин език?
Той млъкна развълнуван.
Последните лъчи на есенното слънце догаряха зад потъмнелите очертания на градските покриви. Падаше мракът.
Славка пошепна:
— После?…
— После… На юг нощта настъпва бързо. Захлади се. Аз се освежих малко. Другарите ми станаха. Надигнах се и аз с последни сили. Животът е страшно мил, деца! Тръгнахме, пак напред, като залитахме без цел, без посока, подобни на привидения. Вървели сме може би час или два. Другарите ме подкрепяха отстрана, по-право подкрепяхме се взаимно. Ако бяхме сами, щяхме да загинем. Ненадейно някой изхриптя с пресипнал глас: „Кактуси! Спасени сме.“ Остави ме и забърза напред. Подире му се спуснаха всички. Повлякох се и аз натам по ръце и крака, без да си давам сметка защо. Скоро допълзях до кактусовата гора. Да, точно тъй — гора! Вие познавате само бодливите изродчета от саксиите, дори представа нямате как изглеждат те в отечеството си — Мексиканската пустиня. Окъпани в синия здрач на лунната нощ, край нас се извиваха дебели бодливи греди, изкривени в най-причудливи форми. То беше някаква кошмарна гора, невероятно свърталище на замръзнали чудовища, готови всеки миг да връхлетят отгоре ти с раззинати челюсти. Аз стиснах очи, отворих ги пак, разтърках ги с юмруци. Не! Не сънувах. Към небето се издигаха цереусите като гигантски разклонени свещници, високи колкото тополата пред къщи. Сред тях опунциите бяха разперили широките си като тепсии, налепени една за друга трънливи плочи, а до корените им надигаха настръхнали гърбове гигантските кактуси-таралежи. По земята пълзяха змиевидни кактуси. Кактуси и само кактуси!
Данчо слушаше притихнал, с отворена уста.
— Ама истина ли е?
— Самата истина! Докато аз лежах под тях, задъхан от умора и жажда, другарите ми извадиха ножове, отсякоха си по един свеж клон, очистиха го от бодливата кожа и го захапаха алчно. Аз ги последвах, без да мисля. Както лежах на земята, отсякох най-близката кактусова вейка, обелих я и я стиснах със зъби. В устата ми потече сладка освежаваща влага. Стори ми се, че на света няма по-вкусно нещо от този сок. Кактусът е истинска бъчва с вода в пустинята, воден резервоар. Животните биха изгризали с удоволствие сочните му стъбла, затова той се пази толкова старателно, затова е нанизал тези шипове като броня. Аз нагълтах бързо обелената вейка, отрязах си втора. Силите ми се върнаха. Скоро всички се съживихме съвсем, разсмяхме се обнадеждени. Аз дори запях. И тогава видях нещо, което няма да забравя никога.