— Тогава какво?
— Но приложението на такъв тест е твърде страшно, особено за дете. Експериментът е направо травмиращ. Продължава повече от час. След това резултатите от него трябва да бъдат изпратени в Централното психоаналитично бюро за анализ. Цялата процедура може да отнеме седмици. И на всичкото отгоре, госпожо Ханшоу, според много психиатри теорията за тестовия анализ далеч не гарантира верни резултати.
Жената стисна устни и процеди:
— Искате да кажете, че нищо не може да се направи.
— Не съвсем — усмихна се лекарят. — Психиатри е имало векове наред преди да са се появили тестовете. Предлагам ви да ми позволите да поговоря с момчето.
— Да поговорите с него?! Това ли е всичко?
— Ще ви потърся за предварителна информация, когато е необходимо. Но главното според мен е да поговоря с момчето.
— Аз наистина се съмнявам, че Ричард ще обсъжда с вас този въпрос, доктор Слоун. Той не желае да разговаря дори с мен, а аз съм му майка.
— Това се случва често — увери я психиатърът. — Децата понякога са по-склонни да разговарят с непознати. В противен случай не мога да се заема с вашия син.
— Кога ще ви е възможно да дойдете, докторе? — изправи се госпожа Ханшоу неудовлетворена.
— Какво ще кажете за идната събота? Момчето няма да е на училище. Вие заета ли сте?
— Ние ще сме готови — тръгна си гордо госпожата.
Доктор Слоун я изпроводи през малката приемна до Вратата на кабинета и изчака, докато набере комбинацията на дома си. Загледа се как пристъпва в черната бездна: за миг от госпожа Ханшоу остана половин жена, после — четвърт жена, един лакът, крак и накрая… нищо.
Наистина беше страшно.
Дали се беше случвало Вратата да се повреди по време на преминаването, оставяйки едната половина на тялото навън, а другата половина — вътре? Никога не беше чувал, но допускаше, че има вероятност да стане.
Върна се на бюрото си и провери часа за следващия пациент. За него бе очевидно, че госпожа Ханшоу се подразни и остана разочарована, защото не успя да уреди лечение с психотест.
Защо, за бога? Защо трябва един нищо и никакъв си тест, а според него — чиста проба шарлатанство — да има такова влияние над голяма част от обществото? Сигурно е свързано с това поголовно залитане към машините. Всичко, на което е способен човекът, машините могат да го правят по-добре! Машини! Повече машини! Машини за щяло и нещяло! О, времена! О, нрави!
О-о-о, дяволите го взели!
Тази негова съпротива срещу психотеста започваше да го тревожи. Страх от технологична безработица ли го обземаше или усещаше дълбока несигурност в себе си? А може би страдаше от механофобия, така ли трябваше да се нарече…
Отбеляза си наум да обсъди този въпрос със своя собствен психоаналитик.
Доктор Слоун трябваше да влезе под кожата на момчето. То не бе от пациентите, които сами идват при него — нетърпеливи да се наприказват, нетърпеливи да им бъде оказана помощ.
Имайки предвид обстоятелствата, по-добре би било първата му среща с Ричард да е кратка и да не е свързана с дразнещия въпрос за Вратата. Би било напълно достатъчно само да се запознаят. Следващият път ще се появи като човек, когото момчето вече е виждало. По-нататък ще се опознаят, а после ще бъде приятел на семейството.
За беда, госпожа Ханшоу най-вероятно нямаше да се съгласи на дълготрайна процедура. Щеше да потърси начин да се направи психотест и, разбира се, щеше да го намери.
И щеше да навреди на сина си. Лекарят го знаеше със сигурност.
Поради тази причина той чувстваше, че трябва да пожертва на първо време предпазните мерки и да рискува да предизвика дори малка криза.
Вече бяха изминали десет тягостни минути от посещението му. Най-после реши, че трябва да опита. Госпожа Ханшоу се усмихваше доста нервно и го поглеждаше косо, сякаш очакваше да чуе от него някакво магическо заклинание. Ричард се въртеше нетърпеливо на стола си, отегчаваше се до смърт, но не можеше да показва чувствата си. Затова оставаше безучастен към думите на доктор Слоун, който се опитваше да подхване нещата отдалеч.
— Искаш ли да се поразходиш с мен, Ричард? — пророни той съвсем неочаквано и малко небрежно.
Момчето отвори широко очи и се закова на място. Погледна право към доктор Слоун и запита:
— На разходка ли да отидем, сър?
— Имам предвид навън.
— Вие излизате ли… навън?
— Понякога. Когато ми се иска.
Момчето скочи на крака, едва сдържаше нетърпението си:
— Не знаех, че някой обича да го прави.
— Аз обичам да го правя. И ми харесва да го правя в компания.