„Отче наш, който си на небесата, да се свети името Ти, да дойде Царството Ти, да бъде волята Ти..."
Четвърта глава
която обяснява как се пече агне, защо на пияниците им е забранено да се возят на въртележка и как онези с многото пари понякога могат да останат без двете си уши
Денят на Свети Анте осъмна ведър и топъл, както подобава на един истински покровител на децата. Роди се, радостен и празничен, с чистите чаршафи, още корави от гладенето, с мириса на шампоан и одеколон за бръснене, с дрехите, на които току-що е скъсан етикетът и с усмивките на зачервените готвачки. В банята малчуганите оставяха примирено майките си да им насапунисат вратовете и ушите. Като истински християни дори не гькваха по време на мъченията и понасяха стоически най-ужасни страдания в името на добряка от Падуа, този чуден светец, който докарваше на поляната срещу църквата въртележка и сергии с джунджурии, балони и пищялки, пластмасови мечове, идеални за налагане на кучета и котки, и водни пистолети, които е най-добре да се пълнят с пикня.
През това време бащите им преглъщаха слюнка край ръжените и водеха сериозни дискусии относно идеалните условия за печене на агне: за скоростта, с която трябва да се върти шишът, за енергийната и горивна стойност на различните видове дърва, за силата на огъня и на какво разстояние трябва да е месото. Всеки знае по-добре от другите, защото умението да изпечеш агне както трябва е сред малкото на особена почит в Смилево. Такива са тукашните хора. Въпросите за живота и смъртта, за смисъла и безсмислието не ги интересуват. Някои от тях може и да ви поступат или даже да ви заплюят в лицето, ако им кажете, че част от звездите, които блещукат над тиквите им, от хиляди години са вече угаснали. Границите на вселената, движението на светлината, Ахил и костенурката, шумът от чувала с жито11... никой не се затормозява с подобни глупости. Но да изпечеш агне, моля, моля, това вече е съвсем друга работа. Нищо на този свят не е толкова тегаво и пипкаво както да изпечеш младо, домашно агънце, още сукалче, около десетина килограма. Различни мнения, различни школи и учения, буквално цели системи от възгледи остро се сблъскват в дима, от който смъдят очите.
Днес в Смилево се е стекъл сума ти народ. Роднините от града вадят от багажниците дарове: нова шапка и бутилка коняк за дядо, двеста грама кафе на зърна — че кой ги знай какво слагат в онуй, мляното?! — и кутия вафлички за прецъфтялата неомъжена стринка. Четиринадесетгодишният Ранко, по-големият син на Брицо, получи от чичо си за конфирмацията бутонки и веднага ги обу, както си беше с бяла риза, шарена папийонка и изгладени сини панталони с ръб. Майка му се развика след него: „Магаре такова, как ще идеш с бутонки на конфирмация! Сречко!... Сречко! Виж го Ранко, нахлузи бутонките и драсна, я вземи сега му ги свали!"
И Брицо, за когото все още само най-близките му си спомнят, че се нарича Сречко, полетя след детето, а малкият препусна през бахчите, като изпотъпка с шиповете на бутонките си зелената салата и доматите.
Към десет часа народът лека-полека се сбира в центъра на селото. Надошли са доста хора и от съседните села, защото съборът на Свети Анге в Смилево е събитие от изключително значение за обществения живот на цялата околия. Глъчката и врявата са невъобразими: колите едва си пробиват път през тълпата, шофьорите надуват нервно клаксони, трещят пищялки и пластмасови автомати, от тонколоните на въртележката гърмят стари шлагери. Гюрултията около продавача на агнешко още малко и ще достигне размерите на граждански бунт. Като оглежда мнително да не би агнето да е старо или пък да е недопечено, народът се блъска и надвиква около тезгяха, откъдето под сатърчето хвърчат парченца кости, а късчета месо и кожа летят като шрапнели към новите ризи.
Но скоро, след някой и друг час целият този цирк ще стихне. Започва литургията с процесията, където ще се срещнат хора, които отдавна не са се виждали. Докато пристъпват от крак на крак след кръста, сериозно и полугласно ще си споделят последните новини: за Яков, дето смъкнал сума ти пари за застраховка от някакъв холандец, пък просто си бил навехнал рамото; за по-голямата дъщеря на Кузма — Йелкица ли се викаше? — дето забременяла в Загреб от своя професор в университета, боклука му с боклук, може дядо да й бъде; за Ньоня, който по време на лов случайно ранил баджанака си Йозо, пък може и да не е толкоз случайно; за Маринко Анджелиин, дето смятал да се върне за постоянно в Смилево...
Към този последния и към неговите намерения народът проявяваше най-голямо любопитство, донякъде и заради не съвсем обичайния му вид. Издокаран в розова копринена риза и бели панталони, с жълт пуловер, контешки преметнат на раменете, този ден на литургията споменатият Маринко спускаше многозначително очила до средата на носа всеки път, щом зърнеше някой заслужаващ интерес представител на неомъженото женско съсловие. Повдигаше вежди с усмивка на превъзходство, докато отмерваше краката, бедрата и гърдите на присъстващите дами и тихичко цъкаше с език, доволен, сякаш всичко това можеше да е негово. Мнозина, поне сред мъжкия свят, бяха готови да се закълнат, че е точно така, особено след като с късите си дебели пръсти, на които проблясваха пръстени, размаха високо над главите на богомолците хиляда марки и ги пусна в кадифената торбичка за милостиня. Банкнотата, която Маринко вдига показно към присъстващите, докато я разглеждаше няколко секунди, сякаш се чудеше дали не е фалшива, проблесна в смилевската енорийска църква като че ли бе невиждано досега превъплъщение на Светия Дух.