Свещеникът остана загледан мрачно пред себе си. Дори не забеляза как Станислав премести топа, отново съвсем не по правилата, от G1 на Н7 и му изяде пешката. Малко по-късно със сърце пусто и нещастно дон Стипан се извини на Гъзоръкия с някакво задължение, което напълно му изскочило от ума, и се прибра.
***
В другия край на селото, горе-долу по същото време, в бяло сако, избръснат, напарфюмиран, сресан, с тънкостеблена роза в ръка, като си тананикаше „ Тези три сладки думи "24, Маринко почука на вратата на Татяна. Видният член на емигрантската общност, който след смъртта на жена си съвсем се бе разпищолил, започна да си боядисва косата, да се докарва с шарени ризи и да се кичи с пръстени, а разправят, че наскоро го видели и в някаква дискотека да подскача енергично край тийнейджьрките с чаша уиски в ръка, отдавна беше хвърлил око на младата вдовица, поразпита за нея и реши съвсем основателно, че те двамата биха могли да се съберат. Тя вдовица, той вдовец, по-сгодно няма накъде, на Маринко чак му се струваше, че ще е грях да не го сторят. Докато чакаше пред вратата, отри жълтите си шпиц обувки в крачола, приглади с длан прическата си, изчегърта с нокът влакънцето агнешко месо, заседнало между зъбите му, и си откъсна едно гроздово зърно от асмата над вратата. От устата му излетя обезумялата оса, която се бе вмъкнала в зърното и като Маринко смучеше сладкия гроздов сок. Изплашеният мъж изпсува на майка. От къщата не се обаждаше никой, емигрантът почука още веднъж.
***
След като се раздели със Станислав, дон Стипан влезе в канцеларията. Там се обърна, затвори вратата след себе си и остана така пред нея, изгубен, докато мислите му блуждаеха, а копнежът разкъсваше утробата му. Удари чело в дървената рамка. И още веднъж. После започна да обикаля нервно из стаята. Най-накрая седна на масата, помисли си за миг колко е странно, че не изпитва никакво желание да пие, но това ни най-малко не го успокои.
***
— Слава на Исуса! — провикна се нетърпеливо пред вратата на Татяна собственикът на автомивка „Кроатиен" и виден член на емигрантската общност — Има ли някой тук?
Понеже никой не му отговори, Маринко натисна дръжката на вратата — беше отключено. Без капка притеснение влезе в къщата и взе да наднича из стаите, отначало в дневната, после в кухнята, в двете спални и дори в банята. Никъде никой. Най-накрая се върна в дневната и се настани във фотьойла току до масичката с телефона. Видя отражението си в голямото огледало в отсрещния край на стаята и сякаш за да се окуражи, му намигна, подрусна се няколко пъти във фотьойла и си набоде задника на нещо. Пъхна ръка под себе си и някъде от фотьойла измъкна четка за коса. „Тц, тц!" — изцъка укорно и поклати глава. Сякаш Татяна бе оставила четката си на неговия фотьойл: вече се чувстваше съвсем като у дома си, абсолютно уверен в щастливия изход от сватосването с вдовицата.
***
От своя страна, свещеникът беше много по-несигурен. Макар да имаше пълното право да е далеч по-самоуверен от Маринко, той беше ужасен от онова, което се канеше да извърши и ръцете му буквално трепереха, докато прелистваше бележника с телефонните номера на своите енориаши. Набра номера на Татяна. В същото време някой почука плахо на вратата.
— Дон Стипане — надникна и прошепна хазяйката на свещеника Ружа, — едно момиче ви търси.
— Слава на Исуса — поздрави срамежливо с влизането си Юлия.
—Навеки — отвърна пасторът, все още със слушалката в ръка. Момичето влезе и застана нерешително в средата на стаята. — Седнете... седнете — покани я той смутено.
***
Телефонът иззвъня в дома на Татяна, точно до Маринко. Звънна втори път, после трети, четвърти... Дали да не се обадя, помисли си той, но после се отказа.
***
— Аз има голям проблем. Моля вас като Бог — заговори Юлия на свещеника още щом седна. — Вие мене помогнете? — Дон Стипан кимна. — Mein Vater, мой баща... — продължи начинаещата фризьорка, несвикнала с матерния си език. — Вие познавате мой баща, Маринко, той.... бууууу! — разпери ръце момичето и ококори страшно очи, неспособна да намери подходящ израз за чудовищния нрав на баща си. Дон Стипан се дръпна назад.
Точно както се дръпна и Маринко на другия край на селото, когато току до главата си чу гласа на Татяна.
„Добър ден, свързахте се с Татяна — прозвуча от телефонния секретар, а емигрантът от изненада насмалко да подскочи във фотьойла. — В момента не съм в къщи. След сигнала оставете съобщение. Пииииии...".