— Аз намери Freund... как се казва това... приятел! Аз намерила приятел — обясняваше Юлия на свещеника. — Приятел — Станислав! Вие знаете Станислав? — Дон Стипан кимна с глава. — Аз много обича Станислав, aber mein Vater, мой баща бууууууу!...
— Той побеснее — слушаше шашнат Маринко на другия край на селото от телефонния секретар на Татяна, една от глупостите, които вдовицата си беше купила в отчаяния си стремеж към по-добър и по-красив живот, безсмислено приспособление, на което никога никой не бе оставял съобщение. — Аз познава мой баща — рече горчиво Юлия. — Ако кажа него за Станислав — mein God! Това не добро!...
— Аз вас моли — кършеше съкрушено ръце момичето — вие разговаряте с мой баща — чу се от телефонния автомат в дневната на Татяна.
Както кимаше съчувствено на бедната немкиня, намерил в нейното положение доста сходства със своето, дон Стипан едва сега осъзна, че слушалката е все още в ръцете му и я върна на мястото й: на другия край на селото телефонният секретар замлъкна внезапно, както и заговори. Маринко сграбчи диво апарата, тресна го в пода и започна да го тъпче като обезумял.
Единадесета глава
в която се дискутира качеството на родната хайку поезия, а накрая полемиката завършва с тояга по гърба
Ако Юлия си мислеше, че знае колко противен е характерът на баща й, жестоко се лъжеше. Тя, горката, си нямаше и представа до каква степен може да се развихри гневът мy. Със своите странни схващания за родителство, според които бе съвсем оправдано да изземеш на потомството си правото на лично пространство, да го лишиш от свобода на избор и дори от живот, накратко, да се отнасяш с детето си по-зле, отколкото пещерните ни предци са постъпвали с пленниците си, Маринко, след като научи, че дъщеря му се вижда с тип, който римува стихчета, почти обезумя от ярост. Такъв гняв не се помни от онази страшна нощ, в която Яхве изтребил като котета всички египетски младенци. Горе-долу със същото намерение влетя и Маринко в къщата на енорийския свещеник, но като не завари там дъщеря си, взе да псува слисания пастор какво било това да застава между бащата и детето му. Чак се и изплю с погнуса, а дон Стипан ужасно се засегна, когато емигрантът го нарече впиянчен идиот.
— Срамота — отсече презрително Маринко, и боязливият селски пастир наистина се почувства леко засрамен. — Ще ти докарам полиция аз на тебе! — заплаши побеснелият емигрант, без да поясни тайнствените причини за идването на служителите на реда.
После излезе от къщата и докато обръщаше колата си в двора, блъсна със задницата й колоната от оградата, на която само преди три дни каменоделска работилница „Бруно и синове" беше поставила прекрасен мраморен херувим, коленичил за молитва. Колоната се люшна и ангелът падна, а Маринко изскочи от колата и заоглежда ядосано ударения калник.
— И за туй ще ми платиш! — кресна той на свещеника, който стоеше ужасен на вратата. Емигрантът сграбчи ядно падналия ангел и го метна в близката бахча, право в лехата с чушки. — И само още веднъж да съм те видял с дъщеря ми — заплаши за последно, — ще те пречукам кат заек!
Не намери Юлия и у дома, тъй че си го изкара на постера в стаята й. На него някакъв зализан обесник на мотоциклет беше сграбчил безсрамно за задника блондинка в разкъсани дънки.
— Боклук такъв! — изкрещя Маринко и съдра постера. — Курва! — продължи с крясъците си той, докато отваряше гардероба на Юлия. Захвана да изхвърля дрехите й през прозореца: блузи и якета, пуловери, бельо, всичко, което докопаше, мяташе в двора. Дотичаха Иванка и Анте, сестра му и зет му.
— Маринко, за Бога, какво правиш! — изохка Иванка. — Недей тъй, хората гледат.
— Пука ми — сряза я гневно емигрантът, — нека гледат. Да знаят, че за курви няма място в къщата ми.
— Маринко, остави туй сега, хайде да гледаме телевизия, дават страхотен каубойски филм — опита се да го умилостиви Анте, понеже знае, че повече от всичко зет му обича каубойски филми. И наистина, Маринко спря.
— Кой? — попита.
— „Рио Браво".
— Я се пръждосвай, тоя съм го гледал сто пъти — отсече Маринко и още по-диво заизпразва гардероба на дъщеря си.
Отнякъде под прозореца се появи Юлия и с хлипане започна да събира дрехите си.
— Ей я! — провикна се бащата. — Ей я! Уличница! Да не си припарила в къщата ми, чу ли! Повече да не си дошла в къщата ми, курветино!
— Маринко — умолява го Иванка, — недей, Маринко, едно дете имаш...
— Изчезвай! — не се предава емигрантът. — Изчезвай и да не съм те видял повече! Убий се! — съветва я бащински. — Казвам ти, можеш преспокойно да се самоубиеш!