— И ще го направя! — викна бунтарски девойката. — Du wirst mich nicht wiedersehen!
— Що? Що рече?!
— Du wirst mich nicht wiedersehen! — изстъпи се Юлия.
— Няма да те видя никога вече ли?! Е, де тоз късмет! — отвърна презрително собственикът на автомивка „Кроатиен". — Влизай вкъщи, мамицата ти... Чуваш ли! Веднага идвай в къщи, пичка ти майчина!
— Юлия, душо, ела си вкъщи — моли я сега и Иванка.
Маринко понечи да скочи през прозореца, а Юлия хукна да бяга, притиснала до гърдите си няколко парцала, събрани напосоки. Междувременно баща й се отказа да скача, само метна след нея някаква обувка и се изплю с огорчение.
***
На другата сутрин, малко по-овладян, отиде у Станислав. Калният поток от гняв, помътнялото съзнание, за което не се знаеше какво може да стори, днес се бяха поуталожили и прибрали в руслото си. Чувстваше се напълно спокоен, не го задушаваше омраза. Както и той нея. Беше настъпила качествена промяна, която юридическата наука би описала по следния начин: зверското престъпление от страст, на което вчера бе способен емигрантът, през нощта отстъпи място на съвсем цивилизования замисъл да изпрати опонента си с първия самолет пред лицето Господне. Въпросният опонент тъкмо поливаше в двора розите, Маринко му пожела добър ден. Гъзоръкия подскочи ужасен.
— Брей, какви красиви рози имаш — подхвана емигрантът неочаквано дружелюбно. — Мале, че са сладки — продължи удивено. Станислав — нищо, само зяпа пред себе си. — Моите никога не са били такива — призна Маринко, като докосваше нежно жълтите листенца, — едри, кичести... евала, майсторе!
— Благодаря — измънка Гъзоръкия.
— Я ми кажи — запита любопитно емигрантът, — как го правиш, че ти стават таквиз хубави? Да не е с някакви препарати?
— Пази боже — поокопити се Гъзоръкия. — Никакви препарати, само много внимание и позитивно, дето се вика, човечно отношение. Знаете ли, растенията имат чувства, също като нас. С тях трябва с добро...
— Не думай — учуди се Маринко.
— ... Да разговаряш с тях...
— Айде, бе, сериозно?!
— ... Даже да им пееш?!
— И да им пееш ли?!
— А как иначе — продължава Станислав, — понякога трябва и да им пееш!
— Че кво им пееш?
— Ами различно.
— Добре де, кажи да речем една песен, дето им пееш — настоява Маринко.
— Ами да вземем например — каза Гъзоръкия — „Зора зори, ден настава"25. Забелязал съм, че много обичат да им я пея.
Маринко се е хванал за кола, който придържа един розов храст, гледа слисано Гъзоръкия и кима с глава, макар че нищичко не разбира, нито откьде-накьде розите ще харесват усташки песни, нито как тъй едничката му дъщеря се е залетяла по такъв ахмак.
— Ами твоите стихове — пита сега. — И ти пишеше, нали?... Те нещо такова ли са, дето може, тъй де, да се запее. В компания, да речем, или на сватба?
Станислав, наречен Гъзоръкия, се препоти. За секретаря на местния клон на „Матица хърватска", поета, художника-наивист и събирач на народни умотворения, за любителя метеоролог, орнитолог и активист на Хърватска най-чиста партия на правата, за този гъзорък лентяй, вече нарочен в селото за стар ерген, това беше съвсем ново преживяване.
— Вижте — каза той най-сетне, — това е поезия... както се казва, хайку поезия — изтърси той, а в същия миг рояк врабчета прехвръкна от близката копривка. Като че ли и птиците се изплашиха от ужасния край, към който неминуемо вървеше срещата.
— Поезия ли?! — повтори собственикът на автомивка „Кроатиен" смутено. — Туй нещо като, да речем, Тин Уйевич26 ли е?
— Подобно — съгласи се Гъзоръкия, щастлив, че потенциалният му тъст е чувал поне за Уйевич. — Същото, само че на японски.
— Ти пишеш на японски, тъй ли?
— Пиша на хърватски, ама туй са, как да ти река, японски стихове.
— Японски стихове на хърватски?
— Аха.
— Нищо не проумявам.
Станислав млъкна паникьосано.
— Туй е... — подхвана отчаяно след доста продължителен размисъл. — Туй е като да речем да си купите японска кола.
— Каква?
— Ами да вземем например хонда.
— Туй е пълен боклук.
— Но вие, да речем, си я купите.
— Никога не бих я купил — наежи се емигрантът. — Аз от хиляда деветстотин и седемдесета карам моя мерцедес, без да съм стъпил при монтьор. Никога не бих купил боклук кат тоя, за който ми разправяш. Как-щяло! — викна Маринко. — Даже не бих седнал в него.
— Да речем тогаз — предава се Станислав, — че вашият брат Юре си купи хонда.
Тишина. Маринко размишлява над характера на своя брат, с когото не си говори вече седем години.
— Е, виж — съгласява се доволно той, — виж, той може. Той е глупак, той би могъл да си купи японска кола.