— И тъй, да кажем, че вашият брат Юре си е купил японска кола. Тогаз той японец ли е?
— Брат ми е пълен боклук!
— Ама не е японец, нали?
— Не е.
— На, и аз тъй!
— Кво и ти?
— Тъй и аз пиша стихове, дето са ги измислили японците, ама не съм японец, а хърватин — заявява победоносно Гъзоръкия, а Маринко го гледа шашнат, вече дори не помръдва от ужас.
— Могат ли тия японски стихове барем да се рецитират? — пита накрая след дълга, мъчителна пауза, вече на ръба на здравия разум.
— Могат.
— Ами давай.
Гъзоръкия се съсредоточава известно време, взрян в хоризонта, а после притваря очи и декламира вдъхновено:
В кухнята
се сушат четири пършута
венец от колбаси.
Секундите се нижат, чуват се трактори в далечината, глъчка откъм селото и съвсем в унисон със ситуацията, погребален звън от църковната камбанария. Станислав е отворил очи и гледа изплашено Маринко. Емигрантът, оцелял след три покушения на Удба, удушил по собствените му признания като мръсно коте удбаша, дето трябвало да го убие, не може да дойде на себе си. Мълчи, мълчи и Гъзоръкия, страшно е да видиш възцарилата се помежду им ужасяваща тишина.
— Това е всичко — смънква предпазливо Станислав.
— Всичко?!
— Не може повече?
— Че кой ти забранява?! — пита слисано емигрантът.
— Такова е правилото — отвръща Станислав и безпомощно разперва ръце.
Маринко стои и едва удържа яростта, която отново започва да клокочи в утробата му, нервно откъсва листенце от една от прекрасните рози на Гъзоръкия.
— Ааааау — изохка той, — полека, полека...
— Боли я, викаш, а? — подхваща Маринко.
— Боли я. Тя всичко чувства, също като хората — пояснява Станислав.
— Ами тъй? — пита Маринко и откъсва още едно листенце.
— И тъй я боли, а? И тъй я боли? — каза и като изскубна целия цвят, запрати го в лицето на сътрудника на „Стари огнища".
— Мамицата ти безсрамна, боли я, а? Боли я, нали? — кресна той. — Боклук недоправен, не те е срам! Боли, а? И мене тъй ме боли, сърцето ме боли, кучи син такъв, като гледам как ми съсипваш детето! Пфу! — изплю се потресено емигрантът и като сграбчи кола, на който се бе подпрял, изтръгна го от земята и замахна към мъдрата кратуна на поета. Той се дръпна, прътът само го одраска по рамото и се плъзна по ръката му.
— Олеле, майко! — завайка се плачливо Гъзоръкия, като се хвана над лакътя.
— Боли, а? — попита Маринко. — Боли ли?!
— Боли — призна Станислав, отстъпил назад.
— Тъй ти се пада — приближи се заплашително към него емигрантът, — и повече ще те заболи. — Замахна отново, а Станислав се обърна и търти да бяга. Маринко полетя след него, но само след няколко крачки спря и тропна с крака няколко пъти на място, сякаш плашеше дете. — Да ти еба мамицата селска смотана! — провикна се с наслада подире му. Устата му преливаше от звучни слова.
Дванадесета глава
в която в селото се появяват два съвсем необичайни феномена: един генерал и една двадесеткилограмова диня
Туп-туп-туп-туп-туп... набиваха ритмично асфалта войнишките ботуши в две редици отстрани на пътя, покрай лозята и кукурузищата.
Не плачи, майко моя мила!
— изрева дрезгаво един от новобранците, които тичаха окичени с клони и туфи суха трева.
Не плачи, майко моя мила!!!
— повтори послушно взводът.
Че дебил си ме родила
— завърши солистът гръмко в най-добрите традиции на армейската лирика.
Че дебил си ме родила!!!
— съгласиха се единодушно войниците.
За поздрав, надяяясно! — викна лейтенантът, който подтичваше край колоната.
Войниците бързо, без да нарушават ритъма на своя бяг, изкривиха вратове към открития маслиненосив джип, преминаващ край тях. Младият мъж с генералски еполети на раменете, на седалката до шофьора, им отвърна с нехаен, вял жест, съвсем не по устав. „Сякаш е на гарата и помахва на някого за довиждане" — помисли си злобно лайтенантьт, който като всички нисши офицери постоянно завиждаше и недоволстваше от висшестоящите. Особено ако бяха на неговите години или дори по-млади от него.
— Колко още има до Смилево? — попита шофьора младият генерал, напълно безучастен към завистливия поглед, изпроводил джипа.
— Малко. След десетина минути сме там.
Висшият офицер се обърна към огромната диня, която лежеше на задната седалка.
— Как мислиш — попита, — има ли десет кила, а?
— Господин генерал — отговори шофьорът, — тъй на око като я гледам, сигур има и повече: най-малко петнайсет-шестнайсет, да речем. Ако не и двайсет.
— Двайсет, а?! — почти по момчешки удивено възкликна генералът. В поведението му имаше нещо незряло и несъответстващо на високия му чин, но въпреки това генерал-майор Ивица Маркич, върлинест, мургав момък, на своите непълни тридесет и четири години командваше дивизия, беше кален в битки, многократно награждаван герой от войната и дори бе възпят от един гуслар на касета, станала ужасно популярна сред изселниците.