— На място! — заповяда в същия миг генералът, като забеляза жената, която махаше до червеното БМВ, спряно край пътя.
— Можем ли да помогнем с нещо? — попита той, като изскочи енергично от колата.
— Останах без гориво — каза Татяна.
— Е, чудо голямо — рече високият офицер, — малко гориво все ще се намери. Нали тъй, Мишко?
— Господин генерал — отбеляза смирено Мишко, — ако позволите: тя е на бензин, а ние сме с дизел.
— Ами тогаз ще я теглим — отсече генералът. — Нали тъй, госпожо? Искате ли малко да ви повлачим? — попита той гаменски.
— А, не — отвърна ужким обидено Татяна, — не ми трябва.
— Ама нямаме и стоманено въже — поясни съкрушено шофьорът.
— Ето — отбеляза презрително вдовицата, — нямате и въже. Каква войска сте без въже?
Генерал-майорът замълча, бая се посмути. Иззад завоя стотина метра по-надолу се показа взводът от несретници, окичени с клони и туфи, цялото поле ехтеше от тропота на ботуши, дрънченето на оръжия и каски, тежкото им дишане и песен:
И във жега и на хладно
офицерите ни ебат гадно!
— Ама, жено божия — сети се най-подир генерал Маркич, — да не сме Хърватският автоклуб27?
— Аааа, туй не знам — отвърна Татяна дълбокомислено, с превъзходство.
Броя часове, бележа дни
до живота сред цивилни!
пееше войската, вече съвсем наблизо. Младият генерал нахлупи яростно фуражка и изрева:
— Взвод, стой!
Войниците се заковаха ужасено на място и млъкнаха, чуха се щурци.
— Господин лейтенант! — рече строго Маркич.
— Слушам, господин генерал!
— Госпожата — показа генералът Татяна — е останала без гориво, а ние сме с дизел. — Лейтенантът, примирен със злощастната си съдба на нисш офицер, бе зареял поглед далеч пред себе си и по никакъв начин не подсказваше, че разбира какво му говори неговият началник. Така че той тутакси му поясни: — Затова вие сега ще я избутате до най-близката бензиностанция.
— Става и до къщи — намеси се Татяна.
— Ще я избутате до къщи — поправи се генералът. — Колко е до къщата ви — попита той вдовицата.
— Ами някъде към седем и половина километра — изчурулика тя.
— Седем и половина километра — повтори високо офицерът с презрителна гримаса. — Какво са седем и половина километра за хърватския войник и офицер? За хърватския войник и офицер седем и половина километра са овчи кур! Госпожо, заповядайте в колата.
Татяна влезе в автомобила си.
— Господин лейтенант, изпълнете заповедта!
Лейтенантът раздели чевръсто взвода на групи от по четири души, които да се сменят на всеки пет минути, а Татяна седна зад волана, сложи си тъмните очила и пусна радиото. Помаха усмихнато на генерала, когато червеното БМВ се отлепи с мъка от мястото си, а той застина в поза мирно, сякаш бе глътнал бастун, и притисна енергично изпънатата си длан до слепоочието. На влизане в джипа само се провикна:
Пееесен!
Не плачи, майко моя мила,
Че дебил си ме родила
зави печално групата несретни галиоти.
— Мамицата ти мръсна! — изсъска бясно прекараният лейтенант, като гледаше как генералският джип се отдалечава и постепенно се смалява, докато напълно се изгуби в потрепващата омара, която се вдигаше над асфалта.
***
„Бруно и синове" поставяха отново на колоната мраморния херувим, който Маринко бе съборил вчера със задницата на мерцедеса си. Свещеникът стоеше край майсторите, тъй като се чувстваше длъжен да им прави компания, докато старият Бруно, ужасно досадно същество, злоупотребяваше непочтено с любезността му и не спираше да философства за държавната политика, данъците, вноса на коли, образованието, девическото целомъдрие, брачното щастие, телевизията, футбола, зарязването на лозите... Пасторът сигурно щеше да псовиса от толкова бръщолевене, ако не го беше избавил джипът, който свърна неочаквано в двора.
— Здрасти, попе! — провикна се радостно генералът, изскочил чевръсто от колата.
— Ивице?! — сепна се дон Стипан, отиде до офицера и двамата се прегърнаха и разцелуваха. — Откъде се взе? — попита свещеникът.
— На маневри сме тук в околността тия дни — отговори Ивица. — Нещо си ми позаслабнал.