— А, не, тъй ти се струва... Ами ти, глупчо такъв, защо не се обади, че ще дойдеш?
— Виж го сега! Същият кат мама — каза генералът. — И тя ми опяваше отзарана: що не съм се обадил, да знаела, щяла да заколи петел, щяла да тури да се пече хляб... А, да не забравя! — сети се братът, — тате ти праща любеница. Мишко, я извади динята отзаде.
Мишко излезе от колата, изкривен под тежестта на огромния плод в ръцете си.
— Чудиха се какво да ти проводят, та мама прати тате да купи любеница. И гледай какво чудовище купил! Трябваше да вземе назаем от дюкяна зидарската количка, че да я домъкне до къщи. Пак добре, че стигна жив.
— Че по-голяма не можа ли? — възкликна свещеникът, като се усмихваше разнежено.
— Хм! Кво ще кажеш, а? — рече вещо генералът. — Тъй на око, сигур има петнайсет-шестнайсет, ако не и двайсет кила.
— Ох! — изпъшка Мишко. — Господин генерал, де да я туря?
— Носете я вкъщи — каза свещеникът. — Я всички вътре. Яли ли сте?
Младият генерал се завъртя любопитно из кухнята. На правилното му лице се открояваше и дори го правеше още по-интересно, вместо да го загрозява, кривият нос, счупен още в детска възраст от мощен удар с томахавка на по-големия му брат, тук присъстващия Стипан. Впрочем на вид те доста си приличаха: и двамата високи, снажни, с права черна коса, а и около устата имаха нещо общо, което се забелязваше най-вече като се усмихнеха. Отгледани от баща училищен разсилен и майка домакиня, в скромен, но почтен католически дом, с обичайния голям котел за изваряване на бельо върху старата печка на дърва, с мириса на мляко и цикория в зимните утрини със заскрежени прозорци, с красиви червени мушката в ръждясали консервени кутии от мармалад и чудотворната икона на Богородица от Син на стената, със сингълите на Вице Вуков28, където тлееше стаена, но решителна неприязън към господстващия режим и старателно се култивираше всяческа нетърпимост, особено към сърбите — генералът и свещеникът бяха съвсем различни по нрав. Докато по-големият се беше метнал на баща си, боязлив и нерешителен, малкият бе наследил майчината енергичност и самоувереност, беше дързък и по-буен, дори асоциален през пубертета. После поумня и записа инженерство, изкласи чак до абсолвент, но щом през пролетта на 1991 година замириса на война, тутакси се записа в Народната гвардия29.
Ведрият, простодушен, на моменти дори лекомислен момък и сам се учуди от последвалото преображение, но тук той се прояви като необикновено трезв и хладнокръвен боец и вещ командир, уважаван от войниците заради отговорното му отношение към подчинените, смел в акции, при това естествен, без надменността и дори арогантността, характерни за мнозина офицери. А имаше и късмет и въпреки безбройните опасности — от бойното поле в Западна Славения, през Лика и дубровнишкото крайбрежие, та чак до Олуя, — не напусна частта си и посрещна сладостите на живота в четиристаен апартамент, обитаван някога от някакъв генерал от друга армия, със солидна заплата на всяко първо число от месеца и повишение за Деня на държавността30. Ако имаше повишение. А ако нямаше, здраве да е.
— Та какво викаш? — пита Стипан. — Отде изникна?
— Маневри, нали ти казах — обяснява Ивица. — Сигур ще продължат едно седем дни тук, около тия села, та по далматинските чукари чак до Херцеговина: пехота, артилерия, танкове, самолети... Абе дивотия, кво да ти разправям.
— При мен ли ще спиш?
— Има ли някакъв проблем?
— Какви ги говориш?
— Добре си се наредил — рече генералът, докато вдишваше с наслада мириса на пържена патета, към която Ружа тъкмо бе добавила яйца.
— Е — призна дон Стипан. — Тъй си е.
— Ами такова... — попита по-малкият брат, — иначе как си? Чукаш ли, а?
— Айде и ти — засрами се свещеникът.
— Извинявай — рече насмешливо Ивица, — ама да знаеш, хич не ща да съм на твое място. Сериозно. На, с него например — заразправя генералът и посочи шофьора — преди малко налетяхме на една — мацка, та дрънка! Тъй ли е, Мишко?
— Истински изтребител, господин генерал — съгласи се Мишко, докато следеше с поглед омлета, който тъкмо бе сервиран на масата.
— Госпожата останала без гориво — продължи генералът, — стои край пътя, червено БМВ, не баш от най-новите, ама не и от евтините. Същото бих казал и за собственичката: тъй де, не баш първа младост, ама не е и за изхвърляне. Тъй ли е, Мишко?
Шофьорът само кимна доволно.
***
Вече се спускаше синкав мрак, заблестяха звезди и се заобаждаха щурци, селяните, току-що прибрали се от къра, бяха наизнесли легени пред къщите си, насядали на пейчици отпред, изули обуща, запретнали крачоли и натопили измъчените си ходила в студена вода, та ги почесваха едно о друго, докато потръпваха от задоволство. Откъм езерото от време на време долиташе глух звук от гърмежи: някой биеше риба с динамит. Влачейки се като пребити, войниците тъкмо бяха избутали БВМ-то в двора на Татяна и изпопадали от умора край него, пъхтяха и стенеха.