— Благодаря ви много, момчета — рече Татяна. — Ще влезете ли да пийнете нещо?
— А, не, благодарим за поканата — отвърна лейтенантът.
— Ами, хубаво тогаз — съгласи се свойски вдовицата. — Право да ви кажа, вкъщи няма нищо освен вода.
Проснат до черницата, младият лейтенант гледаше как жената си влиза в къщата и в същия миг му се прииска да грабне служебния пистолет и да се застреля в гърлото.
Татяна влезе и включи лампата и телевизора, а после забеляза отъпкания телефонен секретар на килима. Наведе се, заоглежда учудено останките от пластмаса, виещата се лента, измъкната от натрошената касета, и не можа да проумее нищо.
— Любе — звънна тя на сестра си, — да си видяла някой да е идвал вкъщи?... Някой ми е счупил телефонния секретар... Да бе, телефонния секретар... Отде да знам, ти какво мислиш?... Боже опази, какъв народ се е навъдил... Бях ли заключила? Май да... Е, за бога, да не съм луда.
— Как беше в Сплит? — пита Любица.
— Сууупер! — заразказва вдовицата. — Бях при оня, лечителя, дето ти разправях. Сещаш ли се, за мигрената ми... Типът е феноменален: лекува с отвес... Как с отвес ли? Ами прави чай от него — засмя се Татяна. — Не, бе, будалкам те... Държи го над главата ти и бавно, ама ужасно бавно го върти, а на теб ти се разлива някаква топлина по тялото и ти става едно леко-леко, иде ти да полетиш. На, кълна се, аха да полетиш...
— А знаеш ли какво стана вчера — прекъсна я сестра й. — Маринко Анджелиин се сби с дон Стипан.
— Маринко Анджелиин? — смая се младата вдовица.
— Аха.
— С дон Стипан?
— Аха.
— И защо?
— Хал-хабер си нямам — каза Любица, но с такъв тон, че веднага ти става ясно, че знае туй-онуй. — Из село се приказва какво ли не, ама кой ти хваща вяра.
— И какво се приказва? — пита Татяна нетърпеливо.
— Че какво ли? Щуротии всякакви, знаеш ни селото — застрахова се предпазливо Любица. — Разправят, че Маринко пощурял, щото дъщеря му се забъркала с попа — каза и спря, заослушва се за реакцията на сестра си.
— Дъщеря мy? — едва успя да повтори механично вдовицата, а в същото време усещаше, че нещо я притиска и я задушава в гърдите. — Оная малката ли?
— Уж Маринко го заплашил, че щял да го гръмне като заек, ако го види още веднъж с нея.
— Лайно такова! — изохка горчиво вдовицата, а очите й се пълнеха със сълзи. — Отвратително лайно! — разхлипа се тя.
— Пък ти ме увещаваше, че бил светец — кореше я сестра й. — Уж бил много срамежлив. Кат момиче. Ех, Татяно, Татяноооо, не ти ли каза твойта Люба още отначало, че не е за тебе? Какво ти говорех: Откажи се от него, сестро! Вразуми се, женска главо! Ама на глупав човек какво да му приказваш...
Тринадесета глава
в която се оказва, че извънземните не са нищо особено и че в Германия живее ужасно безсрамен народ
Настанаха жеги, едвам се диша. Всички се изпокриха по къщите, животът стихна. Тук-там умре по някой сърдечно-болен, забие жалостно камбана, а ти спреш в градината, да речем, сред доматите, подпреш се на мотиката и си речеш: „Ох, Пресвета Богородице, кой ли е умрял пък сега?". И тъй се нижат жежки дни и задушни нощи, кротко и без сътресения, няма даже за какво да се говори. Освен че на някой си Яков там от селото до съседното, цялата околия приказва, му се явили извънземни.
„Вардех стоката долце в къра, приседнал съм на дирека. Овцете пасат, пък аз нещо съм се умислил. Отведнъж, Богородице мила, някаква светлина над мене, чудноват звук се чува, гаче ли хладилник бръмчи. Дигам глава и що да видя — космически кораб. Такъв приплеснат кат фолцваген. С кръгли прозорци. Излизат тримца, пък през прозореца гледам, вътре остана още един. Знам ли, може и повеке да са били, ама аз видях само тоя. Ония тримцата се изстъпиха пред мене. Не видях да имаха оръжие в ръцете. Пък и да имаха, кво толкоз, носех си и аз сърпа" — разказваше шестдесет и шест годишният Яков за посещението на извънземните тъй простодушно, сякаш от града му бяха дошли на гости дъщерите и зетьовете, а народът се сбрал наоколо му и кима. Чак доведоха и един паралитик в количка, та да го излекува осененият свише.
Онзи ден, без връзка с въпросното събитие, двама старци пострадаха от климатик. Синът със снахата и децата заминал на море, а дядото и бабата останали вкъщи и поради невнимателно боравене с климатика го настроили на хладилната температура от минус четири градуса по Целзий. След два дни съседът, който доста се позачудил на замъглените отвън прозорци, намерил двамата старци с такива сериозни измръзвания, че се наложило да ги откарат в болница.