— Гледа ли какво мазало стана снощи в „Розите"? — попита продавачът жената, докато слагаше покупките в найлоновата торбичка.
— Не — отговори Татяна, — бях в Сплит и се прибрах късно.
— Имаше земетресение — заразказва ентусиазирано търговецът — и се разместиха основите на къщата, и ненадейно изникна Габриел, чичото на дон Франциско, когото бащата на дон Франциско, старият Антонио, зазидал там. Сещаш ли се, старият Антонио, дето умря преди половин година, понеже го тресна инфаркт, докато, да ме прощаваш, чукаше оная камериерка. Е, та сега се появи неговият брат, когото Антонио още преди четиридесет години зазидал жив-живеничък в мазето, че да му вземе дела от наследството. Та появява се, бога ми, тоя Габриел, такъв един чорлав, потънал в прах, с брада до пъпа, пък кльощав, кльощав... ей толчав — показва кутрето си Мигел. — Та появява се той, оглежда се наоколо, пък на дон Франциско тъй му се скофти, не е за разправяне. Най-сетне чичото му вика: „А, виждам, пробили сте стената на килера..."
— Имаш ли шоколадови пръчици — прекъсна го нетърпеливо вдовицата.
— Si — отговори засегнато продавачът.
— Дай ми пакетче шоколадови пръчици и две млека.
— Добър ден.
— Buenos dias.
Татяна се обърна намусено да види кой е влязъл. А то, дяволът си няма работа, Юлия Маринкова. Щерката на Маринко Анджелиин. Оная малка мръсница, дето се навърта около свещеника.
— Имате ли бира? — попита момичето.
— Uno momentо да обслужа клиента... — сочи Мигел Татяна.
— Момиче, може ли малко по-възпитано — тросна се вдовицата. — Не знам как е у вас в Германия, ама тук се спазва някакъв ред.
— Enschuldingen Sie — смънка Юлия.
— Що рече? Туй на мене, а?! На мене ли го рече туй?! Слушай, малката, като ти плесна два зад ушите, главата ти ще се завърти като земното кълбо!
— Извинете — каза Юлия изплашено.
— Ама какво ми се извиняваш — съвсем побесня Татяна. — Заизвинявала ми се, боклук такъв, айде де, мръсен боклуууук такъв! Не те е срам! Тъй ли са те учили майка ти и баща ти?
Юлия цялата почервеня от яд и смущение, погледна вдовицата, после погледна продавача. Сега и той се поокопити.
— Татяна — намеси се той, — Татяна, за бога, остави момичето, нищо лошо не искаше да каже.
Вдовицата млъкна слисано.
— На, сега и ти си на нейна страна — отсече тя. — Всички сте против мене, нали?! Мамка му и живот — продължи горчиво. — Само някой да е малко по-паралия и тутакси хукваш да му целуваш задника. Пфу! — плю погнусено жената и като грабна торбичката с покупките, втурна се към изхода, без да плати.
— Кво има, невясто? — посрещна я на вратата заядливо Ивич. Тъкмо се връщаше отвън, доволен, че отново се е опрял на патерицата си. — Май нещо се разпени, а, невяястооо? — продължи инвалидът, като със същия подигравчийски маниер провлачи обръщението „невясто".
Татяна се спря, но само за миг, а после с всичка сила, с шута на първокласен централен полузащитник, изрита в основата патерицата на Ивич. Алуминиевата тръба на ортопедичното помощно средство отново издрънча на бетонираната площадка пред магазина.
— А-а-а-а-аааааа! — зави Ивич, загреба няколко пъти панически във въздуха, протегнал безпомощно ръце към рамката на вратата, и най-накрая се строполи на пода. Татяна го прекрачи доволно, подмина го като кучешко лайно на улицата и излезе. — Ох, ебал съм ти майката и бащата — провикна се плачливо след нея инвалидът. — Да ти еба всичко живо и мъртво.
Юлия като добре възпитано дете му се притече на помощ.
— Ти пък кво искаш?! — сдъвка я Ивич. — Я гит, дорде не си бит!
Момичето отстъпи уплашено, доста стреснато от моралните ценности на този народ, който посреща любезността с гняв, а вежливото извинение с обида. Впрочем истинската изненада все още я очакваше, току пред дюкяна.
— Малката! Ей, малката! — чу се отнякъде. Юлия се огледа смутено. — Малката — дочу се отново.
Едва тогава момичето видя в червеното БМВ жената, която преди малко я наруга в магазина, да я вика през прозореца на колата.
— Ей, малката — повтори Татяна, — я ела тука!... Ама ела, като ти казвам! Виж я, ела де, нищо няма да ти направя! Майко мила, не бой се, като ти казвам.
Юлия се приближи плахо до колата.
— Ти май много обичаш тоя твоя — подхвана вдовицата. — Твоя, де, знаеш за кого говоря, много го обичаш, а?
Юлия изви учудено вежди.
— Виж я сега, на туй отгоре се прави и на ударена — каза Татяна. — Ужким не знае за кого става дума. Е, миличка, тъй няма да се разберем, и аз не съм вчерашна. Ами слушай внимателно, ние с твоя се имаме отдавна. Вече две години, откак ходим... И знаеш ли... — Татяна помълча за миг замислено. — Двамата с него си имаме дете... момченце на две годинки... Ти както си решиш, ама аз няма да позволя детето ми да остане без баща. Чуваш ли? Аз имам дете от него и няма да дам туй дете да остане без баща, пък ти както искаш...