Девойката още не бе осъзнала напълно какво й каза Татяна, когато вдовицата запали мотора и отпраши по улицата. Юлия остана загледана след БМВ-то и все по-силно се усещаше като пребита. Пред ужасяващата новина, че нейният любим си има приятелка и дори дете от нея, повече от всякога се почувства измамена и предадена, и унизена, и изоставена в този чудовищно зъл свят, в който нито имаше воля да живее, нито сила да избяга от него. Влезе в колата си, отпусна глава върху волана и дълго стоя така, смазана и изгубена. После вдиша глава и впери поглед в дувара на съседната къща, с неистовото желание да се тресне в него с всичките седемдесет и пет конски сили на своя чисто нов голф, сребърен металик.
Вместо това съвсем цивилизовано излезе от паркинга и потегли, докато горчилката в душата й — тук по нещо приличаше на баща си — бавно се дестилираше в гняв. Случайно точно след двадесет минути долу в полето имаше среща със Станислав. Почти с радост се запъти натам: седемдесет и петте конски сили на новия голф можеха да се насочат и към по-полезно действие.
Станислав чакаше на припек сред странно притихналите лозя. Наистина, зачуди се по едно време, защо няма никой? Ама съвсем никой? При друг случай това явление вероятно щеше да предизвика у поета, сътрудника на „Стари огнища" и агитатора на Хърватска най-чиста партия на правата, сълза над застрашителното пропадане на вековните земеделски традиции в смилевския край, щеше със сигурност да го осени и вдъхновение за някоя и друга рима, но сега Гъзоръкия си имаше други грижи. Стори му се, че в сутрешния телефонен разговор, първия след инцидента с побеснелия Маринко, Юлия беше леко резервирана и не му даде съвсем ясен отговор ще се подчини ли или все пак ще се опълчи срещу бащината забрана да се вижда с него.
Беше му болезнено да приеме, че любовта им е приключила. Макар че, честно казано, тази болка доста му допадаше. Беше му сладостно да си представя как стои на студа, затънал до кръста в снега пред къщата на Юлия, загледан с копнеж в прозореца, зад който любимата му, обляна в сълзи, рисува сърце върху замъгленото стъкло. Тази представа така го завладя, че почти забрави, че е в разгара на лятото и до първия сняг има поне още четири месеца. Тогава зърна в далечината в облак от прах да се задава кола. Затича се да посрещне своята любима.
Тича той към нея, а тя кара към него. Сърцето му се е разтуптяло от вълнение, а тя е напълно спокойна, съвсем наясно какво трябва да направи. Разстоянието помежду им се стопява с всяка секунда. Той разперва ръце, сякаш не може да дочака да я сграбчи в прегръдките си. И тича ли, тича. Тя кара ли, кара. Той тича ли, тича. Тя кара ли, кара. На него не му е ясно защо не намалява скоростта. Наистина не я намалява. Макар вече да е на три или четири метра от него. По-скоро на три. Ето, сега вече са два. В последния миг Станислав се хвърли ужасено встрани пред голфа, препускащ с пълна скорост, и тупна в купчина строителни отпадъци край пътя. Юлия продължи още десетина-петнадесет метра, а после наби рязко спирачка. Чакълът захрущя под гумите.
— Юлия! — провикна се Станислав. — Любима!
Изправи се и се затича отново към нея, неосъзнал докрай какво се бе случило преди малко.
— Любов моя!
Юлия го погледна с омраза в огледалото за обратно виждане, а после даде заден. Голфът отново се засили към бедния поет и сътрудник на „Стари огнища".
— Любов моя! — вика Станислав, а голфът приближава. И точно както преди малко не намалява скоростта. — Юлия, любима! — извика още веднъж Гъзоръкия, сега вече в паника, а после се обърна и търти да бяга пред полудялата кола.
— Юлия, Юлия, какво правиш!... Юлия! Ей, Юлия! — крещи Станислав, докато спринтира пред задницата на мощната немска машина. — Юлия! — вика. — Юлия, спри!... Любима, недей!
Най-накрая Юлия спря, Гъзоръкия също. Пъхти като куче.
— Ебаси — каза, — да знаеш как ме изплаши.
В този момент девойката даде газ и потегли бясно напред, като остави Станислав зад себе си.
— Юлия! — ревна момъкът и хукна след колата, както допреди малко бягаше от нея. — Юлия — продължи, — спри, къде отиваш?! Юлия, спри!.. Любима, върни се!... Юлия! — вика Станислав и търчи след голфа, който става все по-малък и изчезва в облак от прах. — Юлиииияяяяяя! — крещи с цяло гърло Гъзоръкия.
„Бууум!", тресна страховито в този миг някъде съвсем наблизо, толкова близо, че вдиша Станислав във въздуха и го метна в близкия къпинак.