„Урааааа!" — екна отнякъде див и единогласен рев, а някакви същества, накичени с лозови клонки, синкави от медния сулфат, притичаха с автомати край заслепения поет, като изстрелваха кратки откоси.
Четиринадесета глава
където министрите хапват агнешки главички, генералите ядат грах, а обикновените войници...да не казвам какво
Станаха в пет и закусиха заедно. Свещеникът имаше в зори една панихида, а Ивица трябваше да отива на маневри. Смяташе да тръгне даже още по-рано, тъй че час преди ставане да вдигне подчинените си по тревога и да ги лиши от най-сладкия сън. Със свойствения за офицерите садизъм, в който, разбира се, няма нищо лично, а във войската е програмиран и бюрократично нормиран като новобранска порция, зайците трябваше да бъдат изритани от палатките. Преди зазоряване, точно когато ги спохождат най-хубавите сънища, като позахладнее и тревата заухае, натежала от роса, а те спят като пеленачета, сврени в сивите войнишки одеяла, от които стърчат само мръсните им крака... е, точно тогава трябваше да им разкатае фамилията. Но висшият офицер снощи се заприказва до късно, междувременно се и понапи с превъзходното местно вино и на сутринта се събуди чак като го повика брат му, при това с главоболие.
— Ще пийна само кафе — измърмори кисело, докато сядаше на масата в кухнята.
— А, не, тая няма да я бъде — възпротиви се сърдито Ружа. — Ей ти тука салам и сирене, има и мляко с кафе, за твой хатър мога и две яйца да опържа, ама и дума да не става да излезеш от кухнята ми, дорде не се нахраниш кат човек.
Ивица погледна учудено Стипан, а той весело повдигна вежди, докато гребеше хляб, надробен в кисело мляко, от очукано синьо канче на бели точици.
— Сталинизъм — каза свещеникът.
Домакинката го изгледа подозрително. Какъв ли ще да е тоя сталинизъм? Сигур кисело мляко с хляб. Ех, какво ли само не научи от тоя млад, учен поп, след когото по цял ден събира книги из къщи. Покойният дон Лука, мир на праха му, знаеше само да играе бришкула и трешета. Що пуйки закла и оскуба зарад него, щото той, непрокопсаникьт ниеден, залагаше на печени пуйки. „Тая заран дон Стипан изяде пълна котелка със сталинизъм" — щеше да каже по-късно на сестра си, докато двете требеха грах.
— Какви са ти плановете за днес? — попита свещеникът брат си.
— В девет-нула-нула — осведоми го със служебен тон генералът — освобождаване на Килава главица.
— Е, слава богу — рече подигравателно Стипан, — тъкмо се питах кога ли нашите ще освободят Килава главица.
— Но да не си казал на някого, щото е военна тайна.
— Тюх — ужким се притесни братът, — ами че по-добре нищо да не беше споменавал. Руже — обърна се той към домакинката. — Руже, ти чу ли какво ще прави Ивица днес?
— А? — зяпна жената.
— Чу ли, като Ивица рече, че в девет часа трябва да освободи Килава главица?
— Не.
— И по-добре, че не си, защото е военна тайна.
— От Загреб ме известиха, че вероятно ще дойде и министърът — каза Ивица.
— Кой министър?
— На отбраната.
— Не думай!? — учуди се свещеникът. — Кутлеша значи?
— Ще дойде малко на визита. Ще пообиколи маневрите и тъй.
— Айде, бе?!... А туй военна тайна ли е или мога да го разправям наоколо.
— И то е военна тайна.
— Ами ако се раздрънкам? Ще ида ли в затвора?
— Няма — отвърна генералът, като отхапа от сандвича с мортадела. — Само ще те наритам здравата в задника.
Джипът с Мишко, който спеше на седалката с отметната назад глава и широко отворена уста, чакаше пред вратата.
Генерал Маркич се приближи съвсем тихо до шофьора, надвеси се над него и го подуши.
— Ебаси, Мишко — каза, — пак не си си мил зъбите.
Шофьорът се сепна.
— Да ме прощавате, господин генерал, ама ги измих, и с четка, и с паста! Само че заранта, в три и петнайсет.
— Че защо, говедо, си ми зъбите в три през нощта?
— Дойдох тук в три и половина, щото си мислех, че ще се вдигнете по-рано и ще дадете тревога.
— Тъй ли?
— Аха — потвърди шофьорът. — Целият лагер разправя, че ще ги вдигнете по тревога. Почти никой не спа. Или пък спаха облечени, с ботушите...
— А, браво, браво — рече доволно генералът.
— ...Само дето им виках — продължи Мишко, — бре, хора, я си легнете нормално, ква тревога бълнувате, няма таквоз нещо.
— Че ти защо тогаз си се вдигнал в три, щом си знаел, че няма нищо? — попита го Ивица.
— За всеки случай, господин генерал — отвърна шофьорът.
— Магаре — отсече генералът, като се настани на седалката. — Карай, Мишко!
Войници, подофицери и офицери, всички скочиха като опарени и застанаха мирно, когато в лагера пристигна Ивица. Генерал ли си, всеки ахмак ти козирува. Аз съм като някоя готина пичка, пред която всеки се надървя, помисли си веднъж младият герой от Отечествената война31, но не беше съвсем сигурен, че това му харесва. Отначало да, забавляваше го. Имаше навика да излиза сегиз-тогиз на плаца в казармата и ужким замислен за нещо, да се разхожда в кръг около пейките, на които бяха насядали новобранците, и да се кефи как подскачат и притискат длан до слепоочието си всеки път, щом мине край тях. Веднъж направи двадесет и четири обиколки, преброи ги точно, войниците направо луднаха и се изнизаха един след друг. Още на седемнайстата беше останал само един-единствен новобранец, някакъв натегач от Дарувар, който ревностно и по устав му отдаде чест и останалите седем пъти и сигурно щеше да продължи още седемстотин седемдесет и седем, ако на Ивица не му омръзна. Спря, отвратен от толкова идиотизъм, заповяда на тъпака да направи двеста лицеви опори, обърна се и се прибра.