Беше му досадно и тъпо, спомняше си с копнеж войната и калните окопи, как през деветдесет и първа край Петриня взриви един Т-84, след като онези от танка откриха позицията му и я засипаха с куршуми от картечницата, и как през деветдесет и трета за малко да замръзне на Велебит, или как в Олуя плениха някакъв фокусник и го мъкнеха навсякъде със себе си да ги забавлява, а той веднъж извади от копринената си кърпа пистолета му, за щастие празен... Хубавите дни бяха отминали, осъзна Ивица Маркич, днес, по дяволите, все още можеше да се зарадва само когато отборът му по футбол на малки вратички победеше на Възпоменателния турнир в чест на Рафаел Витез Бобан32.
В щабната палатка прие енергичния рапорт на своя заместник, полковник Античевич, всеизвестно леке и подмазвач, и се загледа намръщено в масата, с разпъната върху нея карта, така надраскана с червено и синьо от безброй нисши офицери, че жив човек трудно можеше да се ориентира по нея. Изцъка замислено, като хвърли от приличие няколко погледа към нея и се загледа в Античевич.
— Какво става с Кутлеша?
— Преди малко се обадиха от Загреб: в два и половина пристига.
— От Клис уреди ли всичко? — попита Маркич.
— Да. Кило и половина ребра и главичка.
— Да не забравите пресен лук.
— Няма.
— А хеликоптерът?
— Хеликоптерът тръгва от Сплит в два и десет, в Клис е в два и двадесет, а тук в два и половина — отвърна Античевич.
— Пицикато — съвсем не по-войнишки отбеляза висшият офицер.
Страстта на министър Кутлеша към агнешкото от Клис бе общоизвестна и немалко средства от държавния бюджет, предназначени за отбрана, до момента бяха отишли за килограм и половина ребра и агнешка главичка, а за хеликоптерите да не говорим. Беше извънредно забавно да се наблюдава министърът — всички, които го бяха виждали, го потвърждаваха — как след като се заситеше с ребърцата, внимателно, с прецизността на съдебен лекар се заемаше с агнешката главичка. Така педантично оръбваше и очистваше шилестата главичка, че спокойно можеше да бъде изложена като експонат в някой природонаучен музей.
— Аз ще посрещна Кутлеша. Нека сервират маса за двама.
— Добре — отговори Античевич, макар Ивица веднага да забеляза, че му стана неприятно. Полковникът не успя да скрие, че разчиташе масата да е поне за трима. — „Няма гювеч за тебе, гадино — помисли си Ивица. — Да беше някой друг, можеше и да го огрее, обаче ти ще гризнеш дръвчето!"
Министърът на отбраната беше ниско, шкембесто същество, леко напомнящо хипопотам. Генерал Ивица Маркич всеки път се дивеше на ръчището му и при всяко следващо виждане имаше чувството, че е пораснало още повече от предишното им ръкуване. Както впрочем и си беше. Министър Райко Кутлеша боледуваше от сравнително рядко заболяване на хипофизната жлеза, от което дланите и ходилата му нараснаха неимоверно. Поради това вече отдавна не носеше брачна халка, а обувките му с всяка следваща година ставаха все по-грамадни, с все по-дълги връзки. Освен това и главата му набъбваше като тиква, носът наедряваше и устните ставаха все по-месести, което придаваше на неговата и без друго некрасива физиономия тъпо и уморено изражение, а се случваше често на вечерите, официалните академични събрания или на заседанията на правителството поради болестта си да се унесе в неочакван и краткотраен сън. Просто главата му клюмваше на гърдите и за няколко минути задрямваше като пенсионер пред телевизора, а неосведомените се ужасяваха, че може да е умрял.
Осведомените от своя страна се правеха, че нищо не се е случило, както и Кутлеша се преструваше, че нищо му няма. Никой, който не искаше да изпита неговия див херцеговински гняв, не желаеше да има нещо общо с това. Както от дълго време вече никой не се подлъгваше от добродушния му изглед на джудже. Въпреки не особено умната си физиономия, Кутлеша притежаваше много пъргав ум, хитър и опасен. В хърватския политически бестиарий той беше безмилостен хищник на върха на хранителната верига, а може би и най-силният човек в държавата, който ценеше истински само бойците. Ивица Маркич му беше любимец.