— Безпилотен летателен апарат.
— Кво пък е туй?
— Ами че летателен апарат без пилот
— Брей, че си умен.
— Виж го, бе! Безпилотни летателни апарати, армията ги използва за разузнаване.
— Туй не са ли делтаплани?
— Не. Делтапланите са с платна без мотор, а пък безпилотните летателни апарати са без пилот.
— Пък аз си мислех, че платна има само в морето. Таквоз де, платноходки — включи се дълбокомислено някой.
— Е, има и във въздуха — каза авторитетно Черния. — Летят с крила от платна, без мотор, само на вятъра.
— Исусе!
— Тъй е — намеси се Брицо, — също кат хвърчила.
— Виж, за хвърчила не знам — застрахова се Черния. — Тъй де, чувал съм за тях, ама не знам дали ги използват в армията.
— Лани през лятото, като бях на гости при сестрата в Брач, видях таквиз хвърчила — поясни Брицо. — Спускаха се горе от бърдото, от върха на острова, та чак долу, до плажа. Мили боже, всяко беше по десетина метра широко. Истински дракони.
— Кво е туй? — сепна се и гостилничарят.
— Хвърчила на Брач, кат дракони — отвърна Брицо. — Сигур всяко беше по десетина метра широко.
— Дракони? — повтори потресено гостилничарят.
— Аха — потвърди без повече пояснения Брицо.
— А кръвожадни ли са?
Шестнадесета глава
която разкрива, че държавната администрация е пълна с обратни, но се намира и по някой и друг нормален ерген, подходящ за зет
В градината крехките стьбълца на доматите са натежали от едър завръз, пристегнат умело към ясенови колчета с пъстри ленти от стара памучна рокля, след тях се редят тиквичките и краставиците, дето зреят досами земята, после длъгнестите шушулки, в които набъбват петнистите бобови зърна, пък твърдите и сочни пиперки и патладжаните, морави, лъскави и плътни. По милостта на нашия Господ Бог и Неговата служителка фотосинтезата всичко това, обилно полято, окопано и грижливо оплевено, расте и избуява под самия балкон, да ти е драго да го гледаш.
— Няма таквоз нещо в Германия, дъще — казва Маринко Анджелиин на своята Юлия. — Нееее, неее. — Юлия мълчи. Маринко въздъхва. Пали цигара.
— Дявол да ги вземе тия цигари — кори го сестра му. — Няма и минута, откак загаси предишната.
Маринко нищо не отвръща. Подпрян на парапета на балкона, издухва дима, загледан в далечината, откъдето от време на време долитат залпове и кратки откоси от маневрите.
— Колко би одеве? — попита внезапно.
— Четири и половина — каза Иванка.
— Четири и половина — повтори емигрантът. — Тюх, да му се не види, пък обеща да дойде в четири.
— Има си работа човекът — утешава го зетът Анте. — Задължения са туй, не е шега работа, Маринкице.
— Що ми викаш Маринкица, бе? — разпени се емигрантът. — Откога съм ти аз на теб Маринкица?
Анте млъкна, взе да повдига смутено вежди и рамене, да намига, както правеше винаги, когато е нервен. Който не го познава, ще cи помисли, че му се присмива. Маринко го изгледа с погнуса.
— Ризата ти се измъкнала от панталоните — каза.
Анте напъха ризата в панталоните, оправи си вратовръзката, а Иванка огледа синята си рокля, преди брат й да е подбрал и нея с някоя забележка. Само Юлия не помръдва, мълчи, забила обидено поглед в нищото. Макар че и тя се е облякла официално, стои някак прегърбена в белите панталони и розовите лачени обувки. Маринко постоянно й напомня да се изправи. Как се е свила, ебати, кат някоя малка мишка.
Днес е необикновено благ с дъщеря си, не вика, не псува, по едно време даже се опита да се пошегува с нея. Ала Юлия продължава да гледа упорито пред себе си, непреклонна пред бащините нежности и ласки. Мълчи, което не е твърде необичайно за нея, защото тя все си мълчи, но мълчанието й сега е друго: самоуверено и инатливо, почти заплашително. Вече не е онази плаха и пасивна Юлия, дето мълчи като пън. Здраво стиснатите устни и откровено предизвикателният поглед — разбира се, ако те погледне изобщо — показват, че пълничката и мудна девойка от простодушно животинче, донейде равнодушно към родителската клетка, е съзряла в зверче, което те гледа враждебно от къта си и само дебне сгода да те нападне. Маринко е смутен от тази промяна, даже е поизплашен.
— Виж — показва някъде в градината. — Я погледни само оня домат! Кажи, виждала ли си в Германия таквоз чудо? Таквоз огромно нещо, а? Няма го туй в Германия, дъще мила, къде ти!
Юлия дори не удостои с поглед трофейния домат, който, сто на сто, можеше да порасне до такива размери само в субсредиземноморието и никъде другаде, при всички случаи не и в Германия, вместо това само презрително изпухтя. Маринко се засегна.