— А чу ли — подхвана, колкото да я подразни, — вчера оня твоят добре се подредил. Граната му откъснала крака. Как се викаше... Станислав! Бога ми, здравата загазил.
Юлия се сепна, погледна стреснато баща си, но сега бе негов ред да се прави, че не я вижда.
— Перкото бил на полето — продължи разказа си Маринко, като издухва замислено дима от цигарата. — Кви ги е дирил там, дявол знай. Ясно казаха хората да не се ходи из лозята тия два-три дни, дорде траят маневрите — говори емигрантът, разсеяно и безстрастно, понеже, разбира се, него тая работа хич не го засяга. — Ама кво да обясняваш на ахмак. Будалата му с будала, кефнало му да мре и туй то... Та скитори той из къра и не щеш ли, избухва граната край него. Бум! Отиде му кракът! Остана горкият Станислав, жална му майка, без крак до коляното... Ееех! — въздъхна тъжно емигрантът. — Язък... наистина язък. Трябваше да те оставя с него. Барем бедният, тъй с един крак, щеше да има на кого да се подпира. Пък тъй, бога ми, еднокрак и сам, не знам как ще се оправи. Гол кат пушка, ебати. Голям товар за майка си.
— Er hat die Frau! — излетя от устата на Юлия.
— Той ли? — шашна се Маринко. — Той да има жена?! О, боже прости ме, дъще, къде ще има той жена? Да не беше те подлъгал... пък и теб нямаше да успее, ако беше малко по-окумуш в тукашната обстановка... щеше да види той жена на куково лято... Къде ти, нямаше да види никога... само на картинка... Ами я слушай... — обърна се емигрантът към дъщеря си, като че ли едва сега му хрумна нещо, — щом си мислила, че си има жена...
— Маринко! — обади се в този момент Анте, — Маринко, гаче ли са те — и показа към пътя, където се виждаше колона от коли, конвоирани от двама полицаи на мотори с включени сини сигнални лампи.
— Бога ми — развълнува се Маринко. — Бога ми, ей го... Слушайте вие там — обърна се той към сестра си и зет си, — да не вземете да дрънкате разни дивотии, чухте ли?
Керванът заедно с полицаите на моторите влиза в просторния двор, Маринко се затичва надолу по балконските стълби, министърът на отбраната излиза от черния мерцедес.
— Маринко! — провиква се развълнувано.
— Райко! — отзовава се Маринко.
— Маринко!
— Райко!
— Маринко! — възкликва министърът.
— Райко — шепне разнежено емигрантът, вече в обятията на стария си приятел. Целуват се веднъж, два пъти, твърдо и по мъжки, после се отдръпват един от друг и се гледат няколко минути в тишина. Двама съратници още от ония мрачни времена, когато в задимените емигрантски кръчми, под снимката на Поглавника34 и надзора на югославската тайна полиция, на бира, шнапс и оглозгани телешки котлети мечтаеха за Независима Хърватия.
— Мама му стара — възкликна Кутлеша, — откога не съм те виждал.
— Сума ти време — потвърди Маринко.
— Е, добре изглеждаш, знаеш ли, скъпи — подкачи го весело министърът на отбраната. — Без грешка. Да бях с обратна резба, бога ми, нямаше да те подмина.
— Ти пък сега — отвърна стеснително Маринко, — кви ги приказваш...
— Кви ли? — повтори с усмивка министърът. — Ех, Маринко, Маринко, блажени Маринко, блазе ти. Само да знаеш, скъпи мой, да знаеш колко такива има по върховете.
— Не думай?!
— Педали?! — продължи Кутлеша. — Има ги, кълна се в Бога, не можеш да се обърнеш от тях. Toкy те гепят за задника.
— Айде, бе?!
— Не е за разправяне... Ами, чакай малко... Ало, бойците — обърна се министърът към свитата си, — айде на кебапчета!
Всички, които стояха там покорно в очакване на по-нататъшните заповеди на своя шеф — секретарка, шофьори, телохранители и полиция, се качиха без думи в колите и отпрашиха.
— Как тъй — удиви се Маринко. — Само едно айде... — емигрантът махна с ръка, — и толкоз!
— Видя ли? — каза Кутлеша. — И аз още не мога да свикна.
— Абе бързо щях да му свикна аз... Ами слушай, най-напред искам да ти покажа нещо — рече Маринко и хвана съзаклятнически Кутлеша под ръка. — Я ела малко тука — подкани го той и го отведе някъде зад къщата. Там, под габъра, привързано с въже за бетонобъркачката, кротко пасеше агънце. Маринко смръщи театрално вежди и сложи пръст на устните си, сякаш агнето е някаква голяма тайна, за която не бива да се говори, после клекна и погали животинчето. — Виж го — прошепна.
— Агне — каза министърът полугласно и разнежено.
— Наше агне — предупреди Маринко.
— Наше хърватско агне, скъпи — допълни Кутлеша.
— Наше хърватско агне — съгласи се Маринко.
— Жална му майка — прошепна министърът разчувствано.
— Ей сегичка ще дойде човекът да ни го приготви за довечера.
— Само недей, моля те, да го коли пред мен — каза министърът. — Знаеш, че не мога да гледам кръв.