— Ама не се кахъри, приятелю — успокои го Маринко. — Сега ще се разположим хубавичко вкъщи, малко пършут и сиренце, тъй по домашному, а?... Ой, ой, Райко! — възкликна внезапно емигрантът, разтапящ се от безпричинна драгост.
Измина много време от деня, в който Райко, още несвикнал с немския, се мъчеше с кудкудякане и приплясване с лакти да обясни на изплашените продавачи в един франкфуртски супермаркет, че търси пилешко, и тогава дойде Маринко и видя, че става въпрос за кокошка. Приятелството, което се излюпи тогава, през март на 1967 година, между предприемача и двадесет и седем годишния юрист, току-що измъкнал се от Югославия, включваше неизброимо количество изядени агнета и пиянски клетви, едно кумство, после още едно, след това опит за атентант срещу Кутлеша в Барселона, когато Маринко плати голяма част от разходите по лечението му, а така също и организиране на лагер за обучение по подривна дейност в една гора край Щутгарт, който пропадна безславно, след като един нашенец от Госпич уби с граната малкото на мечка...
Двамата заедно бяха преминали през какво ли не, макар че бяха съвсем различни по нрав: Маринко, предпазлив и разумен, консервативен материалист, а Кутлеша, импулсивен, без постоянна работа, ветрогон и женкар. Докато първият се влагаше сериозно може би единствено в разрастването на своята автомивка, другият се скиташе нагоре-надолу с фалшиви документи, пишеше за емигрански вестници, които сам издаваше, караше се и се сдобряваше с Лубурич35, контактуваше с ИРА, с „Червените бригада", с „Баадер-Майнхоф", с палестинците, нацистите, маоистите, баските сепаратисти и всякакви други безумци и идеалисти от революционното подземие на тогавашна Европа. Наистина, и със свещ да ги търсиш, трудно би намерил двама души толкова различни колкото Маринко и Райко, ала въпреки това те бяха необикновено привързани един към друг. Кутлеша обичаше Маринко заради неподправената му селска логика и здравия инстинкт за оцеляване, които често сочеше в своите статии като гаранция за националния просперитет, докато оскъдно образованият Маринко се впечатляваше от дръзкия интелектуалец, който така добре умееше да изкаже онова, което той самият мислеше или може би само предусещаше, все още неуверен в правотата си, тъй че многократно, когато Кутлеша се окажеше без пари в джоба и без покрив над главата, го приютяваше при себе си, хранеше и поеше, без да иска никога нищо в замяна.
Райко Кутлеша, сегашен министър на отбраната на Република Хърватия, му връщаше сега за услугата. Голяма услуга.
- Уреди ли оная работа? — попита Маринко веднага щом седнаха на масата в гостната, полугласно, да не го чуе Иванка, която тъкмо сервираше голяма чиния с пършут. Райко му намигна, че всичко е наред. — Тук ли е? — попита Маринко.
— Тук — отговори министърът на отбраната. — При брат си. Брат му е тукашният енорийски свещеник.
— Нашият свещеник ли? — учуди се Маринко. — Дон Стипан?
— Паса ли го как се казва. Само ми рече, че е свещеник.
— Ами... — проточи замислено собственикът на автомивка „Кроатиен". — Той самият?... Спомена, че бил полковник?
— Генерал!
— Вярно ли, генерал?!
— Е, скъпи — каза министърът, — че ти какво си мислеше, че ще ти докарам някой пършив полковник ли? За моя кум само най-доброто!
— Че аз и на полковник нямаше да се противя — призна си скромно Маринко.
— Я по-сербез! — каза министърът и се прозя. И тутакси задряма с уста, пълна с пършут и хляб. Клюмна с глава на гърдите за няколко секунди. След това се сепна и продължи енергично да дъвче.
— Ами, щом е тъй — съгласи се Маринко, — както кажеш... А той такова... ерген ли е?
— Истински. На място... няма по-добър от него — отвърна.
— Тъй де, ерген значи... Не е женен.
— Не е.
— А мисли ли да се жени?
— Тъй смятам. Че защо да не се ожени?
— Ех, мамка му — развълнува се Маринко. — Веднъж да уредя и туй. Ех, куме, да знаеш какъв дерт ми е.
— Ааа, не се коси — утешава го кумът. — Всичко ще се нареди. Само трябва да ги оставиш, малко тъй, дет се вика, да се подушат, да си напаснат помежду си... Ами къде е малката?— попита.
— Юлия — повика Маринко. Никой не се обади. — Юлия!... — пак нищо. — Иванке, де е Юлия? — пита Маринко сестра си.
Още щом баща й се махна, Юлия се метна в колата и препусна презглава. Надеждната немска машина вдигаше прах и подскачаше по разбитите селски друмища. Пътьом за малко не събори Ивич, който се прибираше в следобедния пек от дюкяна и се олюляваше пиян на патериците си, като псуваше неразбираемо някого.
— Да еба и майка ти, и оня, дето те е направил такваз шантава, боклук такъв, лайно и задник, да те еба! — провикна се след нея инвалидът, но Юлия, тръпнеща от любов и угризения на съвестта, дори не се обърна. Наби рязко спирачка, като разпръсна ято кокошки, които кълвяха безцелно трошици и фасове из двора, и без да почука и поздрави влетя в къщата.