Кутлеша се отказа да обяснява, че пералня и перална машина36 са едно и също и въздъхна възхитено.
— Брей — каза той, — какво ли само няма да измисли нашият народ.
— Има един в Ловреч — заразказва Брицо, като търкаше очите си, насълзени от дима, — дето от мотора на фиат си направи хеликоптер.
— Айде бе, хеликоптер! — шашна се Кутлеша. — И какво, полетя ли?
— Не — отговори Брицо. — Де се е чуло и видяло от мотор на фиат да стане хеликоптер.
Министърът на отбраната остана с неприятното чувство, че се е оказал в ролята на глупак, но пак нищо не каза.
Горе на балкона край масата седят Маринко, Анте и генерал Ивица Маркич. Разговорът е замрял и на всички им е малко неловко, затова Ивица нагъва пършут, Маринко барабани нервно с пръсти по масата, а Анте е застинал с ръце в скута и гледа пред себе си, сякаш ще го снимат за лична карта. Неочаквано Маринко мрачно се изправя и отива в кухнята, където Иванка реже зеленчуци за салатата.
— Още ли я няма? — пита.
— А че няма я, Маринко.
— И не ти ли каза къде отива?
—Не.
— Наистина ли не ти каза? — повтори параноично Маринко.
— Не, Маринко, кълна се.
Емигрантът се вгледа изпитателно в сестра си и затърси по лицето й и най-малкия знак, че лъже, за да започне да блъска главата й в шкафа. Иванка примря от ужас. Най-накрая Маринко само въздъхна дълбоко и се върна на терасата.
— Как мислите, господин генерал — обърна се той към Ивица още със сядането си на масата, — трябва ли ни на нас атомна бомба?
— Не ни трябва — отговори решително, по войнишки Ивица.
— Тъй ли, че защо?!
— Вижте сега, първо на първо, атомното оръжие е скъпо — поясни Ивица. — И второ на второ, е напълно безсмислено за малки армии като нашата.
— Та аз нямах предвид голяма атомна бомба — защитава се Маринко. — Тъй нещо по-малко. Да речем за едно десет хиляди души... В края на краищата, даже не е нужно да я хвърляме, ами просто да си я имаме скрита в гаража.
— Скъпо е, господин Маринко.
— Ще се намерят — каза просто Маринко. — Вярвайте ми, младежо, за туй все ще се намерят...
— Какво ще се намери? — попита Кутлеша, който тъкмо се присъедини към тях.
— Пари за атомна бомба.
— Ех, Маринко — въздъхна Кутлеша. — Ти си един, как да се изразя, ужасно чувствителен човек. Знам го по себе си, защото и аз съм такъв. На тебе сега като на един истински патриот ти се иска Хърватия да е атомна държава. Ама като поразсъдиш малко, ще видиш, че туй изобщо не ни трябва, не се поддавай на емоциите. Не трябва да си хърватин и патриот само в сърцето, ами и тука... — почука се по челото министърът, — тук, скъпи мой! Хайде сега, кажи ми за какъв дявол ти е атомна бомба?
— Ами да я метна в Белград — изстреля ентусиазирано Маринко.
— Тц, тц, тц, тц — укорно зацъка с език министърът. — Никога няма да ти дойде акълът. Маринко, Маринкооо, никога няма да поумнееш. Но знаеш ли, добре е, че има и хора като теб. Добре е! Че има такива, как да го кажа, пламенни хървати, защото точно те са гаранция за щастливото ни бъдеще. Хайде — поде Кулеша, като надигна тържествено чаша, — наздраве!
— Наздраве!
— Анте — провикна се в този миг Брицо долу от своя огнен ад, — Анте, ела да ми помогнеш да свалим агнето.
— Добър вечер — обади се Юлия, която изникна като призрак някак изведнъж от мрака и се озова до масата.
— Добър вечер, дъще — отвърна медено баща й. — А къде беше досега?
— Имах малко работа в село — обясни вежливо девойката.
— Позабавих се — продължи тя, но някак смирено и щастливо, без грозната гримаса, която стряскаше баща й през последните дни. Маринко само дето не се разтопи от драгост, че детето му е толкова мило и възпитано.
— Ами недей тъй — укори я благо той. — Не оставяй кума Райко да те чака. Помниш ли, душо, нашия кум Райко?
— Помниш — каза Юлия.
— Казва се помня го — поправи я бащата.
— Помня го — повтори послушно Юлия
— Бре, какво голямо момиче си станала — похвали я министърът на отбраната.
— Виждаш ли, куме Райко — каза гордо бащата.
— А имаш ли си приятел? — попита Кутлеша.
— Няма си, куме Райко — тъжно се отзова Маринко.
— Че как такова голямо момиче, пък да си няма приятел?— зачуди се кумът. — Тъй не става.
— Ей го! — оповести радостно Брицо, който тъкмо изнасяше на терасата плитка синя тава, препълнена с парчета димящо агнешко. Озъбеният череп най-отгоре, разрязаните бутове, тънките ребърца до тях, крехката бронзова кожичка и потрепващата лой се озоваха в средата на масата и всички тозчас замлъкнаха, сякаш любовта и милостта Божия влязоха в тях. После усърдно се заеха с яденето: ръфат, дъвчат, глозгат, хрускат, смучат, гризат, късат, мляскат, бършат се със средата на още дъхавия, току-що опечен хляб, почти никой не докосва салатата.