В крайна сметка се отказа от намерението си. Не си струва да лежи в затвора заради такъв тъпак, реши тя.
Ивица си взе душ, преоблече се в цивилни дрехи и слезе в кухнята. Каза, че няма да вечеря, защото имал уговорка да хапнат заедно с едно момиче. Само си взе малко грозде.
— Та кога казваш се връща Стипан? — попита, като си зобваше едрите, тъмночервени зърна от сорта кардинал.
— Утре някъде подир пладне — отговори Ружа, заета с миенето на съдовете. — Ами ти де ще ходиш?
— Ресторантът се казва „Копакабана" — обясни генералът.
— Ааа, долу при Йоза... — рече Ружа. — Да не си посмял да си поръчаш месо.
— Защо? — попита Ивица, — месото му не струва ли?
— А, не — каза Ружа, — ама днес е Богородичен пост.
— Ааа... — проточи Ивица. — Добре, че ме подсети.
— С кого ще ходиш?
— С една малка, тукашна. Юлия се вика.
— С щерката на Маринко Аджелиин ли?
— Не знам точно... Май да... Знам, че баща й се казва Маринко.
— Е, туй е Юлия на Маринко Анджелиин. Малката немкиня, а?
— Аха.
В същото време Татяна влезе в къщата на енорийския свещеник и чу името на своята съперница. Спря се в антрето и се притаи, заслушана в разговора от кухнята.
— Че що щеш с нея? — запита Ружа.
— А, нищо — отвърна Ивица. — Отивам малко да се позабавляваме с момичето.
„Лайно! — помисли си вдовицата. — И се хвали на всичкото отгоре!"
— Знаеш ли, недей да прекаляваш — рече целомъдрено Ружа, — тя е добро и почтено момиче.
— Добро и почтено? — повтори подигравателно генералът. — Ех, Ружо, само да беше видяла как ме гледаше туй добро и почтено момиче. Майко мила, щеше да ме глътне с очи! Смея ли да откажа?! И да искам, не смея!...
„Оооо, животно такова!" — помисли си огорчено Татяна.
— Вярно, че е малко дебеличка — продължи Ивица там в кухнята, — ама пък има готини цици. Видяла ли си какви цици има? Ееей такиииива!
„Гадина" — прошепна гневно Татяна.
— Моля те, не ми разправяй тия неща! Хич и не искам да слушам — възпротиви се Ружа.
„И ти си ми една префърцунена — продължи с коментарите си наум Татяна. — Той чука квото завърне, пък ти се правиш на дръж ми шапката."
— И още нещо — добави Ружа, — не си играй с момичето. Тукашните моми са малко старомодни: ако не мислиш да се жениш, хич не се захващай. Ще съсипеш малката.
„Добре му го рече" — реши зад вратата вдовицата.
— Е, ти пък сега... — възнегодува Ивица. — Какво ще й съсипя, ако малко се позабавлявам с нея? Ако й пипна малко циците...
— На, той свойто си знай! — каза Ружа.
„Боклук!" — прошепна Татяна.
— Стига и ти, Ружо — рече генералът, — кво толкоз ако се позабавлявам малко, докато съм тук. Сега в пет и половина ще се срещна с нея в тая „Копакабана", ще се погалим малко, и после всеки по пътя си. И на двамата ще ни е хубаво. Пък ако ни бъде супер, кой знае, може и да повторим някой път.
— Аз ти казах своето, пък ти прави квото щеш — отсече твърдо домакинката.
През това време Татяна започна да се измъква заднишком, но ритна с крак проядената от червеи изповедалня, натикана в антрето. Замръзна изплашена, стисна зъби.
— Удари ли нещо там? — учуди се генералът.
— Сигур течението блъска по вратата — отговори Ружа.
— Има ли още грозде?
***
В същото време на другия край на селото Гъзоръкия седеше в леглото, все така с бинтове на ушите, и зяпаше безцелно ръцете си. След експлозията всичко в главата му се беше омешало, мислите му се рояха гъсто и хаотично, ужасно му се спеше и не можеше да проумее какво точно е намислила Юлия: защо е отворила гардероба и пъха дрехите му в стария мукавян куфар, който баща му на времето, още през петдесет и трета година, бе донесъл от Белгия.
— Geh Weg! — подвикна девойката. — Няма време! Schnell!
Станислав, цял в почуда, я гледа с отворена уста.
— Du musst dich anzieben! — поясни момичето и му показа с ръце как да си надене ризата. — Дреха! Сложи на тебе дреха
Гъзоръкия захвана да се закопчава неохотно, а Юлия, клекнала пред разтворените чекмеджета на шкафчето, обмисляше какво още трябва да вземе. Цялата трепери, радостна и изплашена едновременно. Щастие и ужас постоянно се редуваха в съзнанието й от вчера следобед, когато блажена след секса, в обятията на своя любим взе решение да избяга от баща си и против волята му да се омъжи за Станислав. На моменти я избиваше на необуздан, нервен смях, като си спомнеше колко мила и кротка беше снощи, как се преструваше, колко безсрамна беше, като се съгласи с усмивка да излезе с оня млад генерал. О, как ще се изненада papi, като открие, че я няма!