Рей Бредбъри
Калейдоскоп
Първият взрив разпра странично ракетата като с гигантска отварачка за консерви. Хората се разпиляха в пространството като ято гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмното море, а корабът, разбит на парчета, продължи пътя си като метеоритен рояк, търсещ изгубеното слънце.
— Баркли, Баркли, къде си?
Гласовете им се търсеха като деца, изгубили се в студена нощ.
— Капитане!
— Холис, Холис, тук е Стоун! Тук е…
— Стоун, тук е Холис. Къде си?
— Не зная. Как мога да знам? Къде е горе? Аз падам, Боже господи, падам!
Те падаха. Падаха като камъчета в кладенец. Премятаха се като запратени от огромна прашка камъни. Те вече не бяха хора, само гласове — различни гласове, обезплътени и треперещи, изпълнени с ужас или с примирение.
— Разлетяхме се на всички страни.
Така беше. Холис, премятайки се, разбра, че беше така. Разбра го с някакво тъпо примирение. Разлетяха се всеки в различна посока и вече нищо не можеше да ги събере. Всички бяха в херметичните си скафандри, пребледнелите им лица защитени от стъклени шлемове, но никой не бе успял да включи двигателя си. С негова помощ всеки от тях можеше да се превърне в спасителна лодка — да спаси себе си и другите, да се намерят един друг и да се съберат заедно в едно човешко островче и все нещо можеха да измислят. А така бяха просто безсмислени метеори и всеки се носеше отделно към неотвратимаа си съдба.
Минаха около десетина минути, докато затихне първоначалния им ужас и го замести вцепенено спокойствие. Пространството започна да преплита радиовълните като на огромен стан, образувайки последните фигури.
— Стоун, тук е Холис. Колко дълго можем да поддържаме връзка?
— Зависи с каква скорост летим — ти в твоята и аз в моята посока.
— Дали още един час?
— Да, може би — безучастно и спокойно отвърна Стоун.
— Какво всъщност стана? — попита след минута Холис.
— Ракетата избухна. Понякога ракетите избухват.
— Накъде летиш?
— Изглежда ще се забия в Луната.
— А аз към Земята. Към майката Земя с десет хиляди мили в час. Ще се подпаля като кибритена клечка. — Холис си помисли това съвсем равнодушно. Имаше чувството, че е изваден от тялото си и го гледа как пада надолу, надолу в междупланетното пространство, виждаше се тъй реално, както някога много отдавна бе гледал първите зимни снежинки.
Останалите мълчаха и мислеха за сполетялата ги участ, падаха и падаха, без да могат с нищо да променят съдбата си. Дори капитанът се смълча, понеже не знаеше такава команда или план, който би могъл да поправи случилото се.
— О какво безкрайно падане! Какво безкрайно падане надолу, надолу, надолу — обади се нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, о, това безкрайно падане!
— Кой е това?
— Не знам.
— Май е Стимсън. Ти ли си, Стимсън?
— О, това дълго, дълго падане, не мога да го понасям, о, Боже, не мога да го понасям!
— Стимсън, тук и Холис. Чуваш ли ме?
Мълчание, през което падаха отделно един от друг.
— Стимсън?
— Да — отвърна най-после той.
— Стимсън, горе главата. Всички сме в това положение.
— Не искам да съм тук. Искам да се махна другаде някъде.
— Има шанс да ни открият.
— Ще ме открият, ще ме открият! — повтаряше Стимсън. — Не го вярвам, не вярвам във всичко което става.
— Това е един кошмар — обади се някой.
— Млъкни! — викна му Холис.
— Ела да ме накараш, де! — отвърна гласът. Беше Еплгийт. Разсмя се безгрижно, като че ли нищо нямаше. — Ела де!
Холис за пръв път осъзна своето безсилие. Обзе го огромен гняв, защото в момента повече от всичко искаше да направи нещо на Еплгейт. От много години бе искал, а сега вече беше късно. Еплгейт беше само глас в слушалката.
Надолу, надолу, надолу…
После, сякаш едва сега осъзнали ужаса, двама мъже заридаха. Като в кошмар Холис видя единия от тях да прелита съвсем близо, стенещ и стенещ.
— Престани!
Човекът беше само на една ръка от него и крещеше безумно. И нямаше да престане. Викът ще продължава още милион мили, докато се намираше в обсега на радиовълните, ще раздира гласовете им и те няма да могат да си говорят един с друг.
Холис протегна ръка. Така ще е по-добре. Още едно усилие и достигна човека. Сграбчи го в глезена и се придърпа към него, докато достигна главата му. Човекът крещеше и се вкопчваше в него като удавник. Викът изпълни цялата вселена.
Не е ли все едно дали така или по друг начин, помисли си Холис. Дали ще го убие Луната, Земята или някой метеор? Тъй че защо не сега.
С железния си юмрук разби стъкления му шлем. Викът секна. Холис се отблъсна от тялото и го остави да се премята в собствената му посока.