Капитанът гледаше като хипнотизиран светналата с матов блясък скъпоценност. Смръщените му черни очи се присвиха още по-силно, алчни и ненаситни.
Високият кормчия се обади:
— Какво му мислите толкова, капитан Николо? Заслужава си!
Капитан Николо го сряза:
— Вие не се обаждайте!
И пак замълча. Види се, премисляше нещо, пресмяташе.
После изведнъж реши:
— Дайте я!
Грабна чашата и я притисна към гърдите си, после се провикна:
— Джовани! Паоло!
Двама великана изтичаха покорно на призива му.
— Вържете тоя глупак на празното гребло!
И преди да се опомни, Асен се видя разсъблечен гол. Джовани и Паоло го заблъскаха по стълбичката, която водеше към гребната палуба.
Ала кормчията изведнъж изскочи напред със светнали от погнуса очи.
— Капитане! — изкрещя той. — Пуснете го!
Набитият брюнет го изгледа студено.
— Защо, момчето ми?
— Защото не е почтено!
Капитан Николо изхриптя през зъби:
— Такъв ли наивник ме смятате, драги Бранко? Сам бог да ми пъхне в ръцете това злато и трима роба почти без пари, пък аз да се откажа?
— Ние сме честни пирати, капитане. Грабим с оръжие в ръка.
— Грабеж ли е — и с оръжие, и без оръжие, е все грабеж.
— Не с измама като сеньорите и пресветите отци…
— Това вече е прекалено! — сви устни капитанът. — За богохулство аз обесвам на реята. Знаеш това!
Ала Бранко вече не можеше да се въздържа:
— Вие вече не сте предишният капитан. Пак сте пиян. А когато сте пиян, не знаете какво вършите. Пуснете го! Или му върнете чашата!
Неподозирано пъргав за грубото си телосложение, капитан Николо подскочи мигновено и стовари юмрук под брадата му. Кормчията се свлече зашеметен на колена.
— Вържете и него! — изкрещя капитанът. — И него на веслото!
После добави злорадо:
— Умният пират не убива. Защото убийството е чиста загуба. Защо да ви убия, когато мога да ви продам като роб и да спечеля?
Пиратите изблъскаха двамата нови роба на долната палуба, а дърводелецът ги прикова с верига за глезените към едно общо гребло.
Галерата беше навлязла далече в морето. Брегът и Калиакра отдавна бяха потънали под кръгозора. По небето пъплеше облачна завеса, през която навремени проблясваше слънцето.
Под удара на тъпана и плясъка на бичовете в ръцете на надзорниците довчерашният Хасан бей, от снощи княз Асен, а сега безимен роб, размахваше тежкото весло едновременно с прикованите на неговата пейка кормчия Бранко и още четирима нещастника. И се ругаеше, проклинаше се, че тъй глупаво беше загубил свободата си. И при Звездена ги заловиха глупаво, като деца кога играят на турци и хайдути. И тук — като бежанците селяци, които харизват последните си златици на пирати и измамници. А те още щом се отделяха от брега, ги натикваха в трюма за роби, за да ги продадат после по анадолските тържища. Пълен беше Анадолът, та и Масър, и цялото Средиземноморие от такива гламави българи.
Още един такъв роб сам си навря оглавника на врата.
Правосъдието на Евнух бей
Всеки път, когато си припомнеше детството, Али бей побесняваше. В такива дни Кьор Юсеин едва смогваше да бие, да вади очи, да реже ръце и крака, да набива на кол.
Детство ли беше неговото или ад, по-лош от ада, що изписваха художниците по църкви и параклиси. Ад сред най-хубавото кътче на земята, край Неапол, под зеления конус на Везуви, срещу Капри, синеещ се в омарата на кръгозора. Навред красота, сякаш бог е излял цялата си благодат тук: със зеленината на полята, с лазура на небосклона и несравнимата синева на Тирентското море… А в мрачния бордей, върху голия под, се търкалят братята и сестрите му. Колко ли бяха те? Тогава Али бей, все още сополивият Джанино, не знаеше да брои. Помнеше само, че бяха много. Сигурно затова бордеят беше тесен, затова хлябът не достигаше. Такова беше неговото детство, зората на живота му страшен, непрестанен, денонощен глад. И ровене из градската смет за някоя изхвърлена коричка, за полуизгнила ряпа, за вмирисана риба. И провиране в градините, за да се отмъкне някой портокал, без пазачът да строши тоягата в гърба ти. И вечно сърдитият баща, готов винаги да те перне с тежката си десница. И проклинащата и себе си, и децата си любяща майка.
Все пак понякога оставаше време и за песен, за някоя неаполитанска канцонета от тия, които тананикаше баща му, когато се връщаше пиян. Така един падре видя веднъж малкия Джанино да пее. Заслуша се абатът в гласчето му. После поговори с баща му и с майка му, наброи им няколко монети и го отведе със себе си. На изпроводяк разплаканата майка пошепна на детето си: „по-добре така, сине! Нали ще бъдеш поне сит? Що ти трябват деца, що ти трябват ядове? Децата са проклятие за народа. Де да можех и аз да не раждам!“