Той разбра много по-късно смисъла на тези думи. След оная болезнена операция, която го обричаше никога да не стане мъж, та да запази за цял живот невинността и звучността на момчешкия си глас. Отведоха го да пее в катедралата „Сан Пиетро“ в Рим, пред кардинали и нобили, дори пред самия папа. Църковният хор, все от скопци като него, трябваше да наподобява хора на ангелите, които също така не са нито мъже, нито жени.
Наистина, храна имаше. Предостатъчно. Живееха в близкия манастир. И колко срамотии видя малкият певец, колко гнусотии преживя.
Веднъж абатът реши да го отведе със себе си във Венеция. А морето беше бурно. Проснат в трюма от морската болест, Джанино не разбра кога сарацините плениха галеаса им. За абата орденът „Тринитатис“, което ще рече „Света Троица“ плати откупа и го отведе в Рим. Ала за малкия скопец никой не даде ни пукната аспра. Остана Джанино роб, млад и хубав, само за гадости. Тъй преминаваше от ръце на ръце. Неусетно научи арабски език, и турски, и гръцки. Все по-често бейовете взеха да го викат и за драгоманин, кога разпитваха важни пленници, или водеха преговори с врагове и приятели. Прочу се Джанино като безценен тълмач, който не само думите на другия тълкува, ами сякаш и скритите му помисли разчита. И не само ги чете, ами и съвет дава на господаря си — и все намясто, с тежест. Тъй и не запомни кога се потурчи, кога от Джанино стана Али. Толкова бе намразил християнския бог, че с радост се отвърна от него, със сладост гледаше да му напакости. Прочу се не само с ума си Али бин Абдуллах, още повече се прочу като френкски душманин. Все тъй неусетно и сред капуджиите, в султанската свита, попадна, довереник на баш капуджията, българина Сюлейман Балтъоглу, и той дьонме като него. Толкова погнуса се бе натрупала в душата му, и толкова зехир — към папските кешиши, към кафирския бог, към хората въобще, че хиляда години да властвуваше, хиляда години да колеше и набиваше на кол, нямаше да ги измие…
Гавазинът неволно прекъсна мислите му. Поклони се и застина в почтително мълчание.
— Какво има? — запита Али бей.
— Един гяурин иска да те види.
— Кой бре?
— Бальо Купеца. Важно било.
Беят махна с ръка.
— Няма що. И с таквиз трябва да си служи султанлъкът. Както дума кадията — с нечисти дела…
Сякаш му предстоеше да помирише някаква воня, та отсега вдигна гюловото шишенце под носа си. Гнусеше се от такива Али бей, ала не се отказваше от услугите им. И плюнката е гнуснава, ама само с нея се преглъща къшеят.
След минута в одаята влезе неканеният гост. Али бей не мръдна. Остана неподвижен сред купчината възглавници върху миндерлъка, в гостната стая, някогашната тронна зала на княз Иванко. След бягството на Хасан бей Али бей завзе с чисто сърце сарая му. Тъй се полагаше. Всичко, що е било на султанския душманин, на султана се полага. А пък Али бей беше наместник на султана в тоя разбъркан от смутове и ереси вилает.
Бальо свали калпака си.
— Сабахаиролсун! Добро утро! — побърза да поздрави той на турски.
— Олсун! — отвърна кратко беят. — Думай!
— Пред черквата проси слепец. Пък не е сляп. А нали и оня, султанският душманин, се преструваше на кьорав?
— Отде знаеш, че не е?
— Гледах го, без той да ме забележи. Едно псе се спусна към него. А той, божем не види, па клекна, взе камък и го запокити по него.
Беят се замисли.
— Добре си ми дошъл сам — рече той накрая. — Да не те диря. Намислил съм нещо. Ще проводя и тебе в хапуза.
Нещастникът пребледня.
— Защо, беим? Какво си недоволен от мен?
— Не бой се! Кой казва таквоз нещо? Доволен съм, много съм доволен. Затуй те пращам там.
— Бог да ме убие, ако разбирам!
Беят се усмихна.
— Ще те затворя при размирниците. Уж и ти си като тях, та да се изпуснат нещо пред тебе, нещо, дето не съм се сетил да ги питам и те са укрили…
— Ами търговията, беим? Какво ще стане с търговията ми?
— Ще ти платя, Бальо. Ще си покриеш зяна, и кяр ще имаш отгоре.
Плесна с ръце. Гавазинът влезе.
— Води тоя гяурин при субашията Осман. Да го натика в зандана. При Кръчмаря и другите хаирсъзи.
Харесал си бе беят съсухрения Осман Хасаноглу още щом го видя за пръв път, кога го съдеше Кадъ Мустафа, задето бе блъснал с коня си трудната гяурка. И го направи яничарски стотник — субашия.
После го спря с ръка.
— Да ми намери кьоравия божек до черквата! Без него да не ми се мярва.