Вече на прага му даде трета заръка:
— И Кадъ Мустафа да дойде!
Пръв пристигна каймакаминът. По-право доведе го слугата му, защото той сам не можеше да се държи на краката си. Нагласи го подпрян сред възглавките и излезе заднишком по знака на бея.
— Е, кадъ? — запита сурово Али бей. — Пак ли престъпваш корана? Пак ли с това шейтанско биле погубваш душата си?
— И падишахът, благословеният от аллаха султан Мурад хан, да го дари бог… Сега в Маниса също яде и вино пие…
Изведнъж той сложи пръст пред устните си.
— Ей, ама да не ме издадеш, беим?
— Не бой се! — успокои го евнухът. — Все едно нищо не съм чул.
Пияният внезапно промени тона си:
— Че какво и ако си чул? Нека чуеш! Кога съм тавряз, мълча. Само когато пия, го казвам. Защо да не го кажа? Нали и ти си човек?
Беят потвърди с леко кимване на глава. Добре е, че пие Кадъ Мустафа. Добре е за падишаха, за Али бей. Ала за него не е добре. С езика си плете въжето за врата си…
Кадъ Мустафа добави:
— Пих, беим. Много пих. Защото ме е страх. От тебе, от султана. Най-вече от мене си.
Идеше му да каже: „И заради Калина!“ Но се овладя, стисна между зъбите си туй име. Ала от мисълта си не можа да го прогони. Все за нея мислеше оттогава. Защо я пусна? Защо не преряза гръкляна на тоя скопец, но да я спаси? Какво разбира евнух от хубост, та да я пожали?
Въздъхна, ама не спря.
— А като пийна, не ме е страх. Обиквам ви. Обиквам и теб, и султана, и гяурите, и кротките, и размирните. И душманите. Все чеда на аллаха…
— И ти като гяурския Христос, да прощаваме на душманите. Нали видя какво ни кроят тия чеда на аллаха?
— Каквото и да са кроили, от неправдата са стигнали до него. От спахийски зулуми…
— Да не го чоплим много, кадъ! Кой прав, кой крив. Нали и в Килгра, при твоята справедливост, на метеж се решиха? Гяурите само от тояга разбират. Аз така ще им убия ищаха за бунт, че накрая да ми целуват ръцете, дето ги оставям живи.
Кадъ Мустафа го изгледа втренчено.
— Та да се издумам, беим! Затуй пия. По-рано по малко, само за кеф. За дружина. Сега по-много. Да забравя. Хасан бей избяга. И аз искам да избягам. От тебе, беим. Нали не ми се сърдиш? Не мога да гледам кръв. А ти я лочеш като рис…
— Не е вярно, кадъ! Аз също не мога да я гледам. Колят, ги навън, не пред очите ми.
— Все това, беим. От кланета искам да бягам. Хасан бей отиде при френките. При своите. Аз пък къде да се дяна? Османец съм, от най-чистите. Какво ще диря при френките? Дърво без корен. Затуй тъй бягам при виното… Забравям…
Али бей кимаше насърчително. Присвитите му очи сякаш искаха да кажат: „Говори, говори! Всичко си кажи!“
Виждаше, добряк беше Кадъ Мустафа. В пиянството всеки се показва какъв е — добрият става мекушав, лошият става проклетник. Добряк е кадията. Добрите са бездейни. Затуй са добри. Ако действуваха, все щяха да докундисат някого. Добър и честен е кадията, ала за исляма е лош. А то е най-важното — за исляма.
Али бей се изправи. Застана до прозореца. Напреде му се ширна Кара Дениз, друг път тъй наситено син, а днес дори не и черен, а някак посивял като размътен. Дали от валелите дъждове или от омарата, зад която кръгозорът не се виждаше, или пък от замъгленото, също посивяло безоблачно небе? Вятърът разклащаше клоните на бадема, тоя вятър, който не преставаше цяла седмица — ту тихо като цвъртене на щурец, когато полъхне западният боненте, ту громко, оглушително, като вълча глутница, когато се обърне северният драмадан. Кипналата пяна от прибоя на буруна се стелеше към запад, увлечена от коварното шейтанско течение като огромно бяло було. Отсам него, към брега, се вееха червените повлекла на размиваната от вълните рохкава скала. Към запад, запазен от Килгра бурун, сякаш създаден нарочно от аллаха за вълнолом, лежеше притихналият Килгра лиман, лъснал се като чиличения щит на яничара, който стоеше навръх Чауш калеси с разкрачени нозе, подпрян на дългото копие.
Чаушите вкараха в одаята един дрипав просяк, който се застоя за миг на прага, сетне изтича, та се просна по очи в краката на бея.
— Милост, пашалъм! Не ме погубвай! И аз душичка нося. И мен се ще да живея.
Беят даде знак с очи да го отстранят. Чак тогава запита:
— Ти кьорав ли си или не си?
— Милост, паша ефенди! Не съм. Виждам си като всички люде.
— А защо се правиш на сляп, какъвто аллах не те е създал? Не знаеш ли, куче, че само аллах има право да дарява зрение и да лишава от него?
— Не зная, пашалъм!
Струваше му се, че като го превъзнася, като го нарича паша, ще смили сърцето му.
— Не зная що е наредил аллах. Знам само, че хората стават по-милостиви пред слепците. Повече им се отпускат кемерите. Затуй, пашалъм!