Али бей се обърна към каймакамина:
— Затуй те извиках, кадъ. Да съдиш. Кажи как ще отсъдиш тоя хаирсъзин?
— Какво ще го съдя, беим! Аллах сам го е осъдил, като го е оставил сиромах.
— А помниш ли, че оня, Фружиновият размирник, също се преструваше на кьорав?
— Та всеки кьорав да не е съгледвач?
Али бей помълча малко.
— Не ти ли се струва, кадъ — май множко се навъдиха просяците?
— Наспорил ги аллах, вярно е.
— А не бива!
— Право е, не бива. Ако има повече правда на земята, и просяците ще намалеят.
— Ти пак не ме разбра както трябва, кадъ — усмихна се Али бей. — Аз си мисля за друго, по-лесно, по-бързо.
Евнух бей се наведе да му пошушне:
— Ще ги изтребя!
Кадъ Мустафа изтрезня изведнъж:
— Що рече, беим?
— Не се стряскай, кадъ! Какво ще стане, какъв зян ще има, ако ги изтребя? Ще очистя вилаета от съгледвачи и душмани.
Беят повтори любимата си мисъл:
— По-добре четиридесет невинни да загинат за славата на аллаха, отколкото един душманин да остане на свобода!
— Не думай! Тия са малки човечета, беим. А малък човек — малък душманин. От големите се пази. Големец големи поразии прави, голям душманин!
— Смешен си ти, кадъ. Не мислиш. Ще ги изтребя да отърва вилаета от бедността. Щом ги е оставил бедни и сакати, значи и аллах не ги обича, както рече и ти. Та аз ли да ги обичам? По-милостив ли съм от аллаха?
Кадъ Мустафа се изправи. Вече не се олюляваше, беше изтрезнял напълно.
— Али бей, ако това е вярно… Ако е вярно, ти… Ти си самият шейтан… — Кадията махна с ръка. — Виждам, не се разбираме. Остави ме да си ида!
— Преди това кажи как го осъждаш!
— Оправяй се: съди, коли, беси, както знаеш!
— Добре тогава! Ще го окьоравя! Хем за наказание, че мами хората. Хем да му помогна честно да получава милостинята си.
Кадъ Мустафа почти простена:
— Ти си шейтан, беим!
Евнухът поклати глава. Гласът му прозвуча дори тъжно, не жестоко:
— Не, кадъ! Само вардя падишаха. Вие имате жени, деца, всякакви радости. Тях вардите. Аз имам само падишаха. Всичко ми е от него. Нямам мъжка радост. Само славата и властта ме радват. Насищат сърцето ми с наслада.
И отмъщението към френкския бог, заради когото ме лишиха от човешките радости.
Каймакаминът вече не го слушаше. Беше си тръгнал.
Али бей не го доизчака да си иде, а отново изпроводи гавазина си.
— Онбашията да ми доведе от хапуза ония двамата, Кръчмаря и седларя!
Хрумна му друго за просяка, който се бе проснал по очи и само похълцваше: „Пощади ме, пашалъм!“ Не стигаше, дето ще го ослепи. Трябваше да провери да не би и той да е от съгледвачите на Фружин?
Чаушите изблъскаха сред одаята двамата затворника, прежълтели от мрака и влагата, брадясали, с премигващи зачервени очи. Не ги бе набил още на кола беят не от милост. Все се надяваше да научи нещичко от тях. Все се надяваше, че с тях може да примами и Хасан бея насам. Не щеше да повярва, че нищо не бе станало, че тази беше първата им среща. Той бе изловил още петима от най-близките им приятели, ама и те нищо не казаха, макар че всички ката вечер с нажежено желязо изпитваше, макар че половин Калиакра претърсиха яничарите му. Дето се вика, не остана къща непреровена, ракла неразбъркана, дюшеме неразкъртено.
Онбашията се обади неуверено:
— Да кажа нещо, беим!
— Казвай!
— На мегдана срещнах оня, Прокажения. Да не си мъчел хората — каза. Не бил в калето Хасан бей. Видял го с очите си. На френкската каторга се качил, оная, където продаде двете гяурки.
— А защо не е обадил досега?
— И аз тъй му рекох. Пък той изръмжа, че не си го питал.
— Аха! — кимна с глава беят.
И само на себе си добави: „Защо ли и тоя още мърси земята? Без файда.“
Първо извика Боян Кръчмаря:
— Ей, гяур! Помисли, преди да отговориш! Познаваш ли тоя хаймана?
Боян вдигна рамене. Просякът беше дошъл в Калиакра, след като ги натикаха в тъмницата.
— Помисли си! Че да не заиграе пак пиростията!
— Клетва давам! Не съм го виждал.
Тогава евнухът се обърна към Иван Дъба:
— И тебе питам. Познаваш ли тогова?
Той се поколеба. Един ли божек имаше в Калиакра?
— Гаче ли не го познавам, челеби.
В мисълта на бея се мярна подозрение.
— Гаче ли? Я си припомни хубаво!
— Не го познавам. Не съм го виждал.
— А нажежената пиростия?
— И с нея, и без нея. Каквото друго и да ти река, ще те излъжа.
Нали беше за зло, Али бей се досети веднага.
— Ще докарам сина ти Банчо. Припомни си Калина!
Иван Дъба потръпна.
— Недей, беим! Остави невинното! Ти мен питаш, не него.
— Невинно, а? Пък минава покрай джамията, без да си изува калеврите!
И плесна с ръце.