— Я ми докарайте тук хубостника на Дъба!
Не мина много време и доведоха младежа, изпрашен, с измацани ръце, несварил да свали кожената си престилка.
Щом видя баща си, Банчо се спусна да му целуне ръка.
— Тате! Що ти сториха, тате?
Али бей се обърна към Дъба:
— Нарадвай му се! Ако не кажеш откъде познаваш тоя хаирсъзин, ще му извадя очите!
Момъкът пребледня. Гърдите му задишаха учестено.
Иван Дъба падна на колене.
— Пощади го, беим! Не го затривай за нищо! С мене прави каквото щеш, него пощади!
Съвсем неочаквано, защото цяла Калиакра знаеше какъв корав момък беше, Банчо Дъбовия също падна на колене и запълзя към бея, като се кланяше и стенеше:
— Прошка! Прошка!
Беят направи с досада знак да го махнат, ала Банчо превари чаушите. Изправи се рязко и с един скок се озова до бея. Замахна. Ала камата отскочи от яката дамаска ризница, която беят носеше винаги под свилената си кошуля.
В следния миг пазачите го хванаха и вързаха ръцете му.
Али бей пое дълбоко въздух.
— Гледай ти какво змийче отгледал в пазвата си Иван Дъба!
После се озърна.
— Къде се затри Кадъ Мустафа? Та да го питам нещо за мирната рая, що дига ръка на султански капуджия!
И даде знак на пазачите:
— Тозчас на мегдана! Телялинът да сбере и рая, и правоверни! Да гледат сеир — как ще се търкулне главата на още един султански душманин!
Той се обърна пак към втрещения баща:
— Познаваш ли просяка?
Иван Дъба изхриптя с пресъхнало гърло:
— Как да кажа, беим, като не го познавам? Бога ми, не съм го виждал!
Беят махна с ръка.
— Хайде, водете хъшлака му! И главата му на кол, навръх калето! Отвред да се види.
Иван Дъба стоеше като треснат от гръм. Само адамовата му ябълка потреперваше, а от челото му се стичаха потни ручейчета.
Той пое дълбоко дъх. Два пъти, три пъти. И рече тихо, но всички го чуха:
— Слушай, Али бей! Туй няма да сториш!
— Защо пък да не го сторя?
— Защото… Заклевам се! Няма да умра, преди да напълня един чувал с читашки глави. И твоята вътре! Проклет да бъда, ако не го сторя! Ще се вампирясам и пак ще те намеря!
Курт Али отвърна безучастно:
— Няма да стане, Иване! Рахат бъди! Друго ти е отредил на теб аллах — на кола. А щом като е за клетви, хайде и аз да кажа… Заклевам се ката неделя да набучвам по една гяурска глава на пръта навръх калето. За рахатлъка на падишаха…
Плаващ ад
Право казват хората — който е попадал на гребна пейка в каторга, прескача чистилището. Направо в рая влиза, защото е изживял своя пъкъл на земята.
Само два дни бе гребал Асен на „Санта Агнеса“. И в тия два дни проумя цялата мъка на живота. От тъмно до тъмно натискаше веслото. Без спиране, без смяна. Де има сметка да разковават една смяна, да приковават друга? Капитан Николо бързаше да избяга по-далеч от Калиакра. Боеше се да не го преследва Али бей. Надзорникът удряше равномерно тъпана, по който робите размахваха дългите весла, а двамата му помощника шареха с бичове по голите гърбове на всеки, когото сметнеха, че хитрува, че не натиска усърдно оловната дръжка. Шибаха наред виновни и невинни, та невинните да подканят сами мързеливите си съневолници. Голите гърбове бяха изпъстрени от камшиците с прекръстосани струпясали следи. Отначало Асен бе помислил, че ще се задуши от непочистваната смрад. Сега усещаше вонята само когато си помислеше за нея. Не само екипажът, и робите чакаха да завали, макар че знаеха колцина умираха след дъжд от простуда, шибани, както бяха изпотени, от ледените струи.
Смазан от умората на първия ден, Асен бе очаквал с нетърпение нощта. Нали нощта носи почивка? А то, не почивка, а нови мъчения донесе тя. Пълчища плъхове изпълзяваха кой знае откъде и се нахвърляха по случайно опадалите трошици, по разпълзелите се стотици, хиляди хлебарки, които лазеха навред, завираха се дори в устата и носовете им. И да бяха само те. Ако не спиш, все би могъл да се опазиш от плъховете, като ги риташ със свободния крак, все би могъл да избърсваш от тялото си полазилите хлебарки. А как да се увардиш от мравуняците дървеници, които бяха запълнили всяка пролука между дъските; от въшките, нацвъкали гнидите си в косите и брадите на неволниците, та изглеждаха побелели, в постланите на седалките овчи кожи? Смазаните от изтощение хора на заранта се събуждаха с нагризани пръсти, с изпъстрени като от шарка кожи след гадните ухапвания на паразитите.
Макар всеки път, когато ги чуеха надзорниците, бичовете да заплющяваха по голите им снаги, Асен и предишният кормчия успяха да си разменят няколко думи. От тия думи се почувствуваха близки, кажи-речи приятели. Тъй Асен разбра, че кормчията е сърбин, че се нарича Бранко Вучич, но че всички го познават като Бранко Дугуня, Бранко Дългия. Прогонен от турците, които запалили родното му село, той бе избягал към морето, бе заживял там, край синия Адриатик. А с какво друго могат да се препитават мъже край морето? Бе станал рибар. Между рибар и пират има само една крачка. Тъй попаднал при капитан Пиколо. Разбран капитан бил той отначало. Славата му се носела по цялото Средиземноморие. По-хитър, по-дързък от него нямало. И справедлив бил към момчетата. Сред пирати това е най-важното. От неправдата на света са избягали, братство и свобода да търсят. То се знае — само помежду си, затуй свободни свободно се сдружават. Братски делят несгоди — по братски делят и плячка, без страх от кралски закон и божи съд.