Малко знаеше Асен до този ден за пиратите. Бе ги смятал само грабители, които беше длъжен да гони, да бие и откарва на съд при кадията. А сега ги видя други — други му ги описа Бранко Дугуня. Не помнел той случай капитан Николо да е излъгал екипажа си. Честно уговорено, най-честно разделял награбеното имане. Никой не помнел да е скрил дори една жълтица от общата дялба, да не е платил туй, що се полага, на оня, който е загубил в боя я око, я ръка, я крак; да не е изпратил на вдовица или сираче пая на загиналия съпруг или баща.
Всъщност капитан Николо не се препитаваше само от грабеж. Когато нямаше друго, и жито превозваше, и със сукно търгуваше, и роби препродаваше. Та нали по туй време сам светият отец беше благословил единствена Генуа да доставя роби за Германската империя. Всеки знае, нямаше само търговски кораби, или само пиратски. Кой да е търговец, като му падне, не би пропуснал да оплячкоса срещнатия кораб, що няма сили да се защити. Кой да е почтен търговец, ако види село без отбрана, ще отмъкне жителите му като роби, вместо да ги купува от другаде и да ги препродава. Нали затуй и Генуа, и Венеция плащаха обезщетение на всекиго, който се оплаче, че е ограбен от техни кораби. И затуй, за тази закрила, капитан Николо плащаше десятък от печалбата си на генуезкия дож.
Ала нещо бе станало напоследък с капитана. Та то има ли моряк да не пие? Ала той премина мярката, взе и хората си да не зачита, да не приема съвети, да наказва пряко мера. Такъв е законът — във всяка флота за неподчинение и ръце режат, и на реята обесват. Капитанът е господар и на ръцете, и на вратовете. Ала Николо съвсем прекали.
Подушваше нещо Бранко. Пропадне ли някой мъж — жена ще е причина. Случайно бе дочул, че невестата на капитан Николо тръгнала по кривия път. Не е лека и ориста на моряшката жена. Вижда мъжа си я през година, я през две. Оттогава бе почнал да се налива с вино капитан Николо, оттогава бе престанал не на капитан, ами и на човек да прилича.
И ето, за нищо първия си помощник, дето от него поверен нямаше, на пейката прикова само затуй, че му издума истината. Момчетата още не му бяха правили бунт, ама и туй можеше да се случи. Нито е първият метеж на кораб, нито ще бъде последен.
Дугуня все се надяваше да го изчака. А тогава и Асена щеше да отърве, и девойките с него да пусне. Макар че тая, огненооката, дето я викат Калиакра, отдавна му бе легнала на сърцето. В бащината й механа я видя и оттогава само нея сънуваше.
Нощта вече преваляше. Свършваха се нощните мъки, почваха дневните. Корабът се носеше леко, тласкан от попътния вятър в алените платна. Морето се жълтееше като огромно блюдо от фарфор — от оня, който докарваха в Крим керваните от дълбините на Азия — и то обрамлено със синкавия перваз на утринната омара, над която розовееше небето.
Хуан Мавъра, покръстен арабин, дърводелец на кораба, както всяка сутрин, така и днес мина да прегледа гнездата на веслата, дръжките им, веригите, с които бяха приковани робите. Макар и с пиян капитан, на галерата все още никой не се отпускаше. През нощта някой роб може да е отскубнал оковите или да е счупил греблото. А един здравеняк с част от оловната дръжка или с веригата може да стори страшни поразии, робски бунт да разпали. А побеснеят ли робите, никой не знае докъде могат да стигнат.
Когато Хуан мина по пътеката и се наведе да види халката на крака му, Дугуня му пошепна толкова тихо, че само той да го чуе:
— Не се съмнявай, че следващият капитан съм аз!
Мавъра трепна, но се овладя. Продължи да опипва железния клин.
— Ако ми помогнеш, като стана капитан, ще те направя помощник!
Хуан не отвърна, ала Бранко видя пламналото тщеславно огънче в очите му.
— Откажеш ли, ведно с капитана ще те хвърля в морето!
Мавъра замахна с чука, уж наби по-дълбоко клина.
— Какво искаш? — пошепна той.
— Довечера, като проверяваш веригите, да отскубнеш моята. И на тия петимата от моето весло.