Без да отговори, дърводелецът продължи проверката си по другите весла.
— Дали ще дойде? — запита Асен.
— Ще дойде. Познавам го. Предстои ни само да издържим и тоя ден.
Вахтеният моряк удари последната камбанка. Тя служи само през нощта — прогонва злите духове.
После продрънча барабанът. И всички, матроси и офицери, излязоха на палубата. Великанът Джовани, заел мястото на Дугуня като главен кормчия, поде „Аве Мария“. Такъв ред беше въвел капитан Николо — сутрин и вечер „Аве Мария“. И „Патер ностер“ преди всяко ядене. За подигравка с религията беше готов да обеси човек.
Станали прави, запяха и робите: православни, мюсюлмани, израелтяни. Всички ръмжаха прегракнало „Аве Мария“. Надзирателите дебнеха от горната палуба. Два роба беше пребил до смърт капитан Николо само за това, че отказаха да пеят.
После вторият кормчия прочете „Патер ностер“. Викаха му дон Рикардо. Че е испанец — личеше по всичко: и по смуглото лице, и по огнения поглед, и по боравенето с кинжала, и по акцента, но дали беше „дон“ никой не знаеше. Пък и не се интересуваха. Отличаваше се от всички по своите обноски — единствен се обръщаше на „Вие“ не само към капитана, но дори и към робите.
Капитанът даде знак за закуска. Матросите се строиха пред кока, а надзорниците разнесоха набързо храната на робите — парче мухлясал сухар и три маслини. Повече не даваха. Смяташе се, че с пълен стомах не се гребе усърдно.
Неволниците задъвкаха бавно и съсредоточено — хем да се насладят по-пълно на храната, хем да скъсят с някоя минутка работния ден. Ала нагледниците познаваха отлично робските хитрини. Те скоро размахаха камшиците. Робите глътнаха набързо и костилките, та да не се губи нищо, и натиснаха веслата под ритъма на тъпана.
Над морето легна утринната омара, затисна го като непрогледна пелена. Тъпанът заби по-рядко. Робите поотпуснаха стиснати челюсти, загребаха по-спокойно. И надзирателите се укротиха. Преметнаха през рамо бичовете. Загледаха и те човешки. Морето се сля със замътеното гълъбово небе. Само надолу, досами борда, водата се диплеше и проблясваше в сребристи тръпки.
Бранко пошепна:
— Довечера, като извадим веригите, след като всички легнат да спят, аз ще отида в капитанската каюта. Ще се справя с него. Ти ще обезвредиш Джовани. Вторият кормчия, дон Рикардо, ще ти помогне. Добре се разбираме с него.
И млъкна. Надзирателят се бе запътил към него с бича. Дугуня изръмжа насреща му:
— Като стана капитан, ще те закова на същата пейка!
Обикновено тая работа, обидна за всеки почтен моряк, вършеха бивши роби, които държат да заслужат свободата си. Те знаеха всички хитрини на гребците. Този може би си спомни някогашното тегло, а беше чувал и другото — кормчия да седне до веслото, а после да стане капитан. Затова само изпсува и се върна.
В туй време бе станало нещо на задната палуба. Току-що закусили, пиратите се бяха стълпили пред капитана, който стоеше пред тях дързък и предизвикателен, редом с двамината здравеняка Джовани и Паоло и още пет-шестима от най-преданите му моряци. Асен се вслуша в глъчката със зарадвано сърце. Дали почваше бунт? Разбра, че споменаваха девойките. А през тези два дни не бе ги видял нито веднъж. Усъмнил се бе дали са още на борда.
Един рус великан избоботи сърдито:
— Къде ни водите? Нали щяхме да купуваме още роби от Тракия?
Капитанът отвърна твърдо:
— Ще продадем тия, които возим, и тогава ще се върнем за още.
— Къде ще ги продавате? Кога ще ги продавате?
— Това е моя работа!
— Не е само ваша! — сопна се друг. — И ние на плячка разчитаме, и ние дом и семейство храним. Не сме тръгнали на разходка.
Хората бяха сърдити, заканваха се, псуваха. Тогава се обади и Хуан Мавъра:
— А момичетата?
— За тях няма да говорим!
— Защо да не говорим?
— Калиакра е моя! За себе си я купих от Али бей.
— Как тъй за себе си? Никой на кораба, ни капитанът, ни кокът имат право да търгуват за своя сметка.
Николо свъси вежди.
— Калиакра е моя робиня! Русият се провикна:
— Я да теглим жребий!
— Никакъв жребий! — надвика го капитанът. — Пишете ми я на сметката! И ми намалете дела с десет флорина!
— Много сте хитър, капитане! — прекъсна го Мавъра. — Десет флорина за такава хубавица!
— А колко?
— Аз давам двайсе!
Капитан Николо едва сдържа гнева си. Джовани и Паоло полуизмъкнаха мечовете, ала и останалите пирати хванаха кинжалите.
— Не ми се пречкай, Мавъре! — изръмжа той.
— Искам да наддаваме! — запъна се Мавъра. Тълпата, възбудена от страстта на хазарта, доволна, че така се увеличава паят на всекиго, завика в хор: