— Наддавайте! Наддавайте!
Капитанът прецени набързо съотношението на силите. Макар че пак беше пиян, имаше достатъчно здрав усет да го проумее.
— Добре! — склони той. — Доведете робините! Неколцина припнаха да изпълнят заповедта му, която всъщност изразяваше общото желание. Докараха ги в кръга между пиратите. Изглежда, бяха ги държали разделени, защото, щом се видяха, Звездена отвърна поглед с презрение. Калина видя това и скочи отгоре й, стисна я за гърлото, почна да я души.
— Проклета велможке! Заради тебе, само заради тебе…
Едва я издърпаха. Тя продължаваше да се мята в ръцете им и да се заканва.
Капитанът обяви:
— Почваме със Звездена! От десет жълтици! Кой дава повече?
Хората замълчаха. Наистина, за такава слаба, бледа робиня и тази цена беше висока. Напоследък, след турските набези из Тракия, Влашко и Сръбско, цената на човешката стока беше спаднала наравно с лука. Само русият великан се реши:
— Давам осем!
И понеже никой не му я оспори, той посегна да я хване за ръката. Мълчала, кротувала досега, тя се отскубна рязко и скочи в морето. Великанът я последва. Не мислеше тъй глупаво да загуби цели осем жълтици. Хвана я през кръста, нагълтала вече вода, премряла и се изкатери на борда по спуснатото въже.
Оставиха я да лежи на палубата. Само дон Рикардо, който понякога заместваше бръснаря при болните, разбираше от медицина, опипа пулса й и кимна доволен с глава.
— Нищо й няма!
Капитан Николо посочи Калина.
— Мавъра даде двадесет жълтици. Аз ги дигам на тридесет!
— Четиридесет! — не го изчака съперникът му.
— Знаеш ли какво са четиридесет жълтици?
— Вие колко давате?
— Петдесет! С капитана си ли ще се мериш?
— Шестдесет! И аз я искам! Отде накъде само вие?
— Седемдесет!
Демонът на комарджията се бе събудил и у него. И още нещо — самочувствието. Нима капитанът може да се посрами, да отстъпи.
Калина се възползва от краткото замълчаване, за да се провикне:
— Хей, да знаете! Белята си ще хване, който ме купи!
Тълпата се изкиска развеселена.
— Осемдесет! — продължи Мавъра.
— Сто!
Капитан Николо го изгледа тържествуващ. Това беше цяло състояние. Никой човек със здрав разум не би дал повече.
— Сто и десет! — изпъчи се Хуан.
— Ти си луд! — изкрещя му капитанът. — Откажи се, докато е време!
— Вие я искате, и аз я искам! Отде накъде само вие?
— Защото съм капитан!
Хуан Мавъра забрави уважението, което се полага на един капитан, и заговори му като равен:
— Капитан си в боя, не при дялбата. А в бой ти вече не ни водиш. Само вино смучеш…
Не довърши нещастникът. Не бе опознал както трябва главатаря си, не познаваше и силата на виното.
Капитан Николо измъкна камата си, хвърли я мълниеносно и я заби в гърдите му. Мавъра падна възнак, без да гъкне.
Русият великан метна своя нож. Ала Джовани го отби с меча си, после скочи и разцепи с един замах главата му.
Тълпата, която само преди миг беше готова да връхлети отгоре им и да ги смаже с яростта си, изведнъж се укроти, отстъпи надире, както отстъпва разпенена вълна от скалата.
Капитанът се изстъпи насреща им:
— Е, има ли още някой да наддава?
Хората стояха с наведени, зли погледи.
— Отведете Калиакра в каютата ми! — заповяда той. — Звездена откарайте в люка! Тя е робиня на Червения Ханс. Ще я предадем на вдовицата му. Той излезе негодник. Но делът на вдовицата не се губи.
Макар и смаяна от разигралата се драма, докато я отвеждаха към богатата капитанска каюта, Калина успя да се провикне към съперницата си:
— Видя ли, болярке? И като робиня струвам повече от тебе!
Звездена отвърна през зъби:
— Види се, за робиня си родена!
Калина се издърпа от стражите си, колкото да й отвърне:
— Ще съжалява, който ме вземе робиня!
Моряците ги помъкнаха — Калина към кърмата, Звездена в трюма.
Омарата се бе разсеяла без следа. Небето и морето се бяха синнали така, сякаш галерата не плаваше из суровия Понт, а в слънчевото Тирентско море. Дирята на кораба, от смазания кил и разплисканите весла се точеше подире му като белезникав друм през разлюляна от вятъра нива.
Асен и Бранко натискаха веслото и се гледаха слисани и безмълвни. Само това не бяха допускали, тази необмислена, преждевременна дързост на Хуан Мавъра. И то тъкмо сега? Кой щеше да ги освободи? Кой друг би могъл да им помогне като него?
Манолис — ковачът? Или дон Рикардо? Но кой щеше да ги допусне да се шляят между робите, след като капитан Николо знае, че са Бранкови приятели?
— Земя! — провикна се наблюдателят от вранското гнездо на мачтата.
Брегът неусетно се приближи, издигна се висок, стръмен. Белнаха се къщи и минарета. Корабът навлезе в широкия залив, около който бе полазил по хълмовете градът.