„Санта Агнеса“ не акостира на кея. Изчака отделилата се от пристана лодка. Търговецът на роби стъпи пъргаво на палубата и направи обичайното темане. Капитан Николо му отвърна с поклон. Моряците изведоха от трюма десетина полуголи нещастника, които мигаха уплашени, заслепени от слънчевия блясък. После докараха и Асен.
Уговориха сделката набързо. Асен дори не чу каква му беше цената. Докато се усети, блъснаха го в лодката.
И тогава кой знае как разбрала, кой знае как отключила вратата, Калина излетя от каютата като побесняла вълчица и се хвърли върху моряците.
— Не го давам! — крещеше тя. — Чувате ли? Не го давам!
Капитан Николо опита да я задържи, но тя го ухапа така, че той я пусна и притисна окървавената си ръка.
Асен се извърна за миг и я стрелна с презрителен поглед, от който тя почувствува, че й прилошава. Отпусна се примирена в ръцете на пиратите, които отново я помъкнаха към каютата.
Това беше последното, което видя предишният Хасан бей, преди да го натиснат в турската лодка. Сякаш всичка беше насън, страшен кошмар — от часа, когато прекрачи прага на Звездена. И то за какво? Заради съзаклятието ли, или заради нея самата, заради гордите й очи, заради огнената й вяра? Кошмарът все не свършваше. Продължаваше с цялата си безпощадност и с цялата си безнадеждна мъка.
Асен видя красотата на света като присмех, като жестока подигравка на съдбата. През редките облачни пролуки слънчевите лъчи рисуваха върху зеленото море сребристи островчета, над които пърхаха рояци брилянтни пеперуди. И сред тая неправдоподобна красота — той, роб, безправен, безименен, с верига на шията!
На брега ги оковаха двама по двама в дървени яреми и ги повлякоха към склада на главния мегдан. После затръшнаха подире им портата.
Вътре беше влажно и задушно, вонеше нетърпимо. От малкото зарешетено прозорче до тавана почти не проникваше светлина.
Така прекараха целия ден и цялата нощ, която нямаше край. Клетниците бълнуваха, караха се, ритаха се, защото бяха наблъскани почти един връз друг — дори ангелите божии ще се озлобят, ако ги поставят в склад за роби.
На заранта ги откараха на пазара. Хитрият търговец на хора дълго се провиква да хвали с креслив глас стоката си. Турците отминаваха улисани в моабети, поглеждаха безучастно насам и отминаваха. В страната на падишаха роби, колкото щеш. Такъв боллук нивга друг път не е имало, само такава стока да дириш. Някои се поспираха, повече от нямане работа, опипваха мускулите им, отваряха им устата като на коне, за да видят зъбите им, подмятаха някоя шега и дори без да питат за цената, си отиваха.
Та и робините, бели и черни, тънки и дебели, които предлагаше съседът, не намираха купувачи. Напълнил се бе с жени Анадолът, харемите все не можеха да ги погълнат.
Най-сетне, чак към обяд, се спря един купувач. Не за себе си щеше да ги купува, а за господаря си, Хюсеин бей, богат спахия с много села, който не се свъртал в тимара си, а цялата работа бил оставил на слугите и надзорниците. Субашъ-управител му беше Сюлейман ефенди, купувачът. Набавяше роби на мястото на предишните, които бе изтръшкал някакъв мор.
Дълго ги оглежда той, опипва ги, кара ги да клякат, да скачат, да вдигат камъни, докато накрай отбра четирима. Още цял час се пазариха, скъсваха уж сърдити пазарлъка и пак го подхващаха, докато най-сетне се споразумяха. Сюлейман ефенди наброи няколко алтъна и проводи стоката си извън града с двама пазванти.
Тъй княз Асен попадна в имението на Хюсеин бег, под заповедите на Сюлейман ефенди. Много бе видял досега нещастникът, много знаеше, но за това не бе и чувал. Още щом пристигнаха, приковаха четиримата към рамото на водния долап, с който поливаха оризището. Не слепи коне или магарета щяха да въртят колелото, а — хора. Защото четирима човека тогава струваха по-евтино от едно магаре, което можеш да натириш да пасе тръни, а човеците трябва да храниш.
Премеждията на Семир
Когато видя, че генуезкият кораб отплава, а княз Асен не се завърна, боилът Семир се угрижи. И тъй, и инак — все за грижа. Или са отвлекли княза генуезците (всичко може да чакаш от тях!), или пък сам князът по своя воля е останал при тях. Човек е и той, уплашил се е и е отпътувал с хубавиците — я към Цариград, я към Генуа.
Накрай разбра: трябва да се маха оттук. Не бива да пилее време и то сега, когато турците всеки миг могат да открият бягството на затворника. От де можеше да знае, че вече го бяха открили, ала бяха проникнали само в тунела, който свършваше до отвора над пропастта. Едни бяха помислили, че се е удавил бедният, непреживял позора. Другите, къде на шега, къде на истина, подмятаха, че може и джин да е станал. И като дух е отлетял, престорил се на скален гълъб.