Едва изчака Семир ярко жълтото небе на север, което предвещаваше вятър, да потъмнее, да прелее в чернотата на нощта. И като чу вечерния рог на яничарите, той измъкна другата лодка от пещерата. Вече прекрачваше да стъпи в нея, когато видя пред себе си Прокажения. Първият му порив беше да скочи, за да го намушка с кинжала. Но усетил спокойствието, което лъхаше от него, отпусна ръка.
— Че убий ме! — изфъфли нещастникът. — Да отървеш и мен от света, и света от мене!
Семир го прекъсна:
— Какво искаш?
— Да ти река нещичко.
— Ама по-скоро, че нямам време!
— За туй, дето ще ти го издумам, трябва да имаш време! Та да го знаете: и ти, и оня, който те провожда. Стига сте бунили народа! Стига е плащал клетият лудориите ви!
— Свободата не е лудория!
— Вие не докарвате свобода, а — кланета! Гневите падишаха и той на нас си изкарва яда. Вече е късно за свобода. Чуваш ли? Много късно! Стомната се счупи. Вече не може да се залепи. Свободата лесно се загубва, мъчно се извоюва. Чувал ли си някой да е лепил стомна?
Семир седна в лодката. Хвана веслата.
— Добре де, сгрешили сме. А сега що да сторим? Да скръстим ръце, така ли?
Главата с качулката се поклати.
— Най-важното е да се запази народът. Закъде е царство без народ? Ей туй искам да ти кажа. Да се махаш! Да не размирваш хорицата! Да не ги проваждаш на касапницата!
— Аз и без туй си отивам, свършил—не свършил работа. Какво ли ще рече цар Фружин?
— Да си отидеш, ама и да не се връщаш повече! Знай, ще те издам! Окото ми няма да мигне! Доста зло натвори досега. Заради тебе продадоха робини и Калина, и Звездена. И Хасан бей се запиля нанякъде немил-недраг. Видях ги отгоре. А още толкоз люде гният в тъмницата и чакат главореза. Все заради тебе…
Семир го изгледа смутен. Едва сега си даде сметка, че има истина в тия думи. Той опита да възрази, но повече себе си да успокои.
— Не заради мен! Заради свободата!
— Много зло е натворено в името на тая свобода! Махай се! И кажи на царя си да не праща и други! Да остави на мира народеца!
Друг път буен и невъздържан, сега боилът не кипна, не извади ножа. Нещо в думите на стареца, в гласа му, който изричаше злобните си закани с най-тих беззлобен глас, го разколеба.
Без да му отвърне, той размаха веслата, увити с парцали да не плискат. Разколебана беше душата му. Прокаженият бе успял да пусне в нея змийчето на съмнението.
Отначало мина до самата скала да не го зърнат наблюдателите отгоре, а когато наближи Птичия залив, наречен от турците Таук лиман, свърна в открито море. Боеше се да се не блъсне в скалите, които се надигаха отвред като настръхнали морски чудовища. А знаеше Семир, че кой го не знаеше тогава — пълно е морето с всякакви твари: и невиждани, нечувани зверове-страхотии, и още по-страхотни морски демони. Из подмолите дебнат духовете на неопетите удавници, от скалите пеят кръвожадни хубавици, протягат пипала многоръки хидри. И ако имаше друг изход, не би тръгнал така. Но се досещаше, че беше завардил всички друмища по сухо Евнух бей. През деня и по море не можеше да се бяга, защото стражите щяха да го видят отгоре. Затуй бе предпочел Семир морските страхотии пред ужаса да попадне в лапите на бея, да загуби главата си, преди да е завършил делото си, преди да е казал на своя повелител всичко, що имаше да му казва. Не се боеше Семир от смъртта — боеше се от позорна смърт, заловен и набит на кол. На друга смърт се надяваше той — с оръжие в ръка, в бой за свобода, когато ще има надежда за победа.
Дълго греба беглецът. И нали ръцете му не бяха привикнали, скоро се израниха, схванаха се, все по-често изпускаха веслата. Накрай той ги остави съвсем, просна се капнал от умора на дъното на лодката.
Когато се събуди, вече се развиделяваше. Боилът скочи и погледна. Косите му настръхнаха. Дяволското течение бе подхванало лодката му и я увличаше обратно към Калиакра.
Той прецени набързо: ако речеше да бяга отново към морето, зората щеше да го превари, щеше да го издаде на враговете. Затова напрегна сили и подкара към носа, откъдето бе тръгнал. Изтегли лодката и се свря в тъмната пещера, пребит от изтощение, примрял от глад. Тъй заспа отново. И спа непробудно до новото утро.
Пробуди се от нечии думи:
— Ти още ли си тук?
Прокажения стоеше надвесен отгоре му. През дупките на качулката му го стрелкаха две святкащи от гняв очи.
— Предупредих ли те, че ще те издам?
— Остави това! — рече Семир. — Ами помагай да се измъкна! Ръцете ми са като смазани с чук. Течението ме върна.