След като премисли малко, Прокажения рече:
— Добре, остани тук! И ме чакай! Довечера ще те отведа аз!
Тоя ден се стори на неволния пленник цяла вечност. Скрит под обърнатата лодка, той се вслушваше във всеки шум, поглеждаше боязливо минаващите покрай носа лодки и гемии. И все му се струваше, че идват за него, че Прокажения е изпълнил заканата си — като го предаде, да отърве народа от размирници и бунтари.
А беше тъй гладен, че му премаляваше. Устата му се бяха напукали от жажда. Веднъж се накани да отиде до пещерата с аязмото. Но едва се бе подал и отново се захлупи по очи. Някаква рибарска ладия мина на хвърлей от скалата и там пусна парагадите си.
Най-сетне рибарите си отидоха.
Морето блестеше ослепително. Източени, като опънати с връв, вълните пъплеха към брега — и толкова бавно, сякаш не са истински, а замръзнали вълни, чудна кристална стълба, по която можеш да притичаш и да се скриеш отвъд кръгозора.
Мръкна се. Дневните шумове от крепостта заглъхнаха. Едновременно с това плисъкът на вълните се усили. Прокажения все не се завръщаше — минаваха час след час, а от него ни помен. Забравил ли го бе? Уплашил ли се и той, та то бе зарязал?
Нейде към среднощ Семир го чу, че идва, с приглушено пъшкане.
— Много окъсня, човече! — укори го той.
Прокажения седна. Простена хванал с две ръце главата си.
— Какво има? — запита боилът.
Старецът дълго пъшка, преди да отговори:
— Не е чиляк Евнух бей, боиле! Не е и звяр! Самият Сатанаил е той. И Сатанаил не може да измисли таквоз зверство. Ох! Боли ме, синко! Не само от раната. По ме боли заради него заради това, че човек с човешки образ може да го измисли…
И пак въздъхна.
— Отидох да чуя какво приказват, да видя какво вардят. Гледам, двамина чауша насреща ми. „Хайде, куче, на ешмедемето!“ „Я ме оставете! — думам им. — За какво ешмедеме съм аз?“ А те, нали повеля получили, само туй си знаят: „Тръгвай! Али бей, да го поживи аллах, гуляй давана всички божеци във вилаета.“ „Нека си гуляят! — казвам. — Мен оставете! Ни съм за угощение, ни за ядене, ни за пиене? Само гробът ме оправя мен!“ Ама пускат ли те? Откараха ме насила в стария сайвант край градището. Там само бухали и кукумявки ще видиш. А сега — изведнъж ядене и пиене! Събрало се вътре, де що има куцо и сакато от града и околността. Дошли да се порадват на бейска щедрост. А готвачите въртят прасета на шишове, търкалят бъчви вино. Чаушите ме бутат навътре, просеците ме гонят навън. Страх ги е хорицата, боят се от беса, дето ме топи, дето накрай съвсем ще ме стопи. Виждам, и ти потръпваш, като ме гледаш. Бутат ме ония с тояги навънка, да се не докосват до мене. Накрай, то се знае, надвиха чаушите…
— Значи затуй окъсня? — не се стърпя Семир. — Заради яденето.
— Затуй — кимна Прокажения. — Натикаха ме вътре. Тогава един странник, най-сърдитият, ме удари с тоягата по главата… Събудих се преди малко. Сайвантът гори. Светло като ден. А край мене налягали просеците. Взех да ги будя, да бягат, да не изгорят в пожара. Дърпам, блъскам, а никой се не помръдва. Тогава го проумях. Та те били мъртви. Всичките. Чуваш ли? Всичките изтровени от яденето и пиенето. Ако оня не ме бе цапнал с тоягата, аз също щях да съм се отървал от мъките. Ама нали съм си без късмет? Имало още глава да пати. Покривът падаше отгоре ми. Едва изпълзях навън…
Семир все не щеше да повярва всичко, което бе чул. Повече му се струваше, че е страшна приказка, измислица, пиянско бълнуване. Препил е човекът — всякакви ужасии сънува. Защо ще му е на бея тъкмо бедняците и уродливите да трови? Малко ли други врагове си има? Сънувал е старецът, рядко е преяждал. От туй е — от преяждане.
— Ще ме водиш ли, старче? Или се отказа?
— Ще те водя. Ти барем да се махнеш. И твоята глава да отърва, и народа да запазя от теб. Защото за зло си тук!
Надигна се, закуцука пред него, влезе в лодката, хвана веслата.
— Седни отсреща! По-далечко от мен! От беса…
Загреба тихо. Тоя път на юг. Спря само за миг, колкото да посочи догарящите останки на сайванта, погребали изтровените просеци. Евнух бей ги бе отървал от страданията, бе отървал и вилаета си от беднотията и от съгледвачите.
Когато Калиакра с настръхналите черни зъбери изостана назад, лодката свърна на север. На разсъмване опря в брега.
— Скрий се в гъстака! — даде му Прокажения последните си наставления. — Мирувай до вечерта! А съмне ли се, тръгни на запад! Видиш ли оная канара като каменно стъпало на Крали Марко? Стигнеш ли под нея, ще видиш манастир в камъка. Дупки-килии. Аладжа му думат сега турците. Пъстър манастир. Питай за брат Йероним! Кажи му, че те праща дедецът от Калиакра! Само туй…