Махна с ръка и тръгна обратно. А Семир се свря в гората. Над главата му извишаваха снаги стари брястове и ясени, дъбове и липи, по които се катереха диви лози и бръшлян.
Окрайнината беше обрасла със стена от драки, глог, шипки и трънки, които го скриваха от всеки поглед.
Още един ден отмина. На смрачаване, когато дочу как заглъхна глъчката на селяните в полето, Семир се измъкна от скривалището си. Тръгна по дерето, по което маловодна речица се вливаше в морето сред върби и каваци, обрасли с повет и див хмел, като джапаше през тинята и се спъваше в избуялите тръстики.
Пристигна в манастира по тъмно. Дълго вика отца Йеронима, докато най-сетне от дупката високо над главата му се обади дрезгав старчески глас:
Боилът му разправи всичко за изтровените сиромаси. Излъга само едно — че и той, Семир, бил там. И само двамата с Прокажения се спасили; че Прокажения не ще да се дели от Калиакра, а той, Семир, търси да спаси кожата си.
Дали му повярва старият монах или не, но без да го пита повече, му предложи сух хляб и маслини, извади от една ниша два чироза, може би пазени за божи празник, и се изправи до него да му се порадва как яде.
После му застла наръч сено в другия край на пещерата и му даде ямурлука си да се завие.
— Друго нямам, сине. Постник съм. Обет съм дал — без постелка, без завивка. И зиме, и лете.
Боилът не чакаше друго. Легна и се зави. Тъй, преди да заспи, чу как отшелникът му разправяше нещо с равния си глух глас. Изглежда, отдавна не бе приказвал, дотегнала му бе манастирската тишина.
— Дедецът, казваш! Тежки изпитания му отреди бог. Ние тук, в светата обител, сами се мъчим да омаломощим грешната плът. И все сме здрави, яки, издръжливи като трънките. А той още живее, още изкупва със страданията си людските грехове. Белязал го е всеблагият с доверието си, изкупителна жертва го е направил, удостоил го е…
И макар че не чуваше от госта си ни дума, ни знак, добави:
— Той също ходи със Симави. Че кой ли сиромах не тръгна подире му? Кажи-речи всички богомили. И всички потурчени, волно и силом. Защото размирието на Бедредин Симави беше нещо като богомилство сред исляма. И с Муса бяхме, при всички буни и ние. После пък, които оцеляхме, се разпиляхме едни по манастирите, други в Балкана при хусарите, дето сега им викат хайдути.
Семир вече задрямваше, когато чу последните му думи:
— Вече проумях. Нямало е смисъл. Късно е било. Всички бяхме виновни: селяци и богомили, попове и боляри. Всеки дърпаше чергата към себе си, та ни я издърпа измаелтянинът.
Когато се събуди, Семир видя, че навън небето бе просветнало. Отец Йероним седеше в ъгъла, подпрял глава на дланите си, мършав, изпосталял като светците, както ги зографисват по иконите. На шарена кърпа направо върху земята лежеше комат хляб и буца сирене.
— Донесла ги е една селянка, за братята. Взех ги за теб, път те чака, а ние цял ден нищо не вършим.
Когато беглецът се нахрани, постникът му подаде едно излиняло расо, което не личеше какво е било по-рано, черно или червено.
— Премени се с него! Все едно наш брат си, тръгнал из селата по просия. Нощем не ще се промъкнеш. Завардили са проклетниците всички друмища. Денем всеки ще те познае, че не си тъдявашен. А като божек също не може. Щом Евнух бей е решил да ги изтреби…
Така тръгна през полето боилът Семир като странствуващ калугер, що събира дарове за манастира. Кланяше се чинно на срещнатите турци, благославяше с кръстен знак селяните българи, оставяше децата и старците да му целуват десница. И си мислеше: „Прости ми, господи, греха! Заради свободата го правя! Не за себе си.“
По пладне седна до една чешма да накваси сухия си залък. Натопи и цървулите в постава да се намокрят, та да не му убиват. И едва почнал да яде, ето че по друма се зададоха двама акинджии — конници, с копия, ятагани и по два кинжала в поясите.
Семир се оттегли почтително да им стори място, като си прибра и цървулите.
— Защо мърсиш водата, от която пие добитъкът? — изръмжа единият. — Затуй ли е направил тая чешма Омербег, да го дари аллах с всички радости на рая.
— Не знаех, че ще дойдете, агалар! — отвърна смирено Семир.
Другият го бутна с дръжката на копието си.
— Какъв си ти бре, гяур?
— Отшелник съм, аго. Грешен божи слуга.
— Кешиш ли? Хич не ми мязаш на кешиш. За хайдутин повече подхождаш. Султански душманин.
— Не думай, аго! Верен роб съм на падишаха, да го дари господ…
— Млък, бре! Тръгвай с нас, в Килгра, при Али бея! Той да отсъди.
Поведоха го пред себе си, опрели копия в седлата и хванали в десници голи ятагани.
„Сега се наредих!“ — изруга се наум пленникът и както крачеше пред тях бос в прахоляка, защото в бързината не бе сварил да си обуе цървулите, почна да си мисли. Каквото и да станеше, трябваше да бяга сега, през безлюдното поле. Наближеха ли Калиакра, нямаше спасение.