В туй беше силата на измаелтяните — всеки беше войник, с копие, с брадва, с тояга — ама войник. Не се осланяха само на наемници. Ето и тия сега. Нищо не им плащаше беят, ей тъй, само от верско усърдие кръстосваха полето. Не искаха като Владиславовите наемници всеки месец по десет злоти, не искаха чували сол от Сегедските солници.
Полето се бе раззеленило. Избуяли бяха нивите, засети с просо и овес. Тъмнееха се богато братилите жита. Ленищата се редуваха с папуда и гречиха. Конопите надигаха перести китки. Лозята източваха нагоре буйни ластари. Друмът се виеше сред тях като река от прах, чучулигата се прехласваше в песента си нейде в синята вие, кънтяха сладостно хлопатари, мучаха говеда, блееха овце. Като че ли бог бе създал тоя ден само за щастие, а в душата на Семир беше заседнала ледената буца на страха.
Минаваха през някакво село — двадесетина пръснати хижи, измазани с глина и покрити със слама; за прозорци им служеха опънати свински мехури. Край тях, все от плет изградени, се редяха и житниците, и хлевовете, и кошарите. А всичко това беше оградено с плетове от насечени трънки и драка, по които се зъбеха набучени биволски или конски черепи — да пъдят денем птиците, а нощем — вампирите и караконджовците. Селяните, мъже и жени, зарязваха работата си на двора, зарязваха чука до подтяганото рало, хромела с насипаното за мелене жито, заритата в пепелта подница с неопечения хляб, и дълго гледаха подире им мълчаливо.
Семир се реши. Поспря да изчака единия пазач.
— Моля ти се, аго! Да си обуя цървулите, израниха ми се нозете.
И преди да изчака съгласие, се наведе към земята. При това движение измъкна скритата под расото кама, изправи се и с един скок се метна на коня зад ездача. В следния миг камата му се заби във врата на турчина над желязната ризница. После го блъсна от коня и полетя направо през полето.
Чу късно изсвистяването на боздугана. Преди беглецът да се наведе, шипестият топуз го блъсна в лявата плешка. И добре, че силата му вече бе понамаляла, та не го повали. Само му се стори, че някой прилепи гореща главня в гърба му. Не падна, продължи да пришпорва с голи пети коня.
Преследвачът хвърли по него и копието си. Както се види, сръчен бе проклетникът, та и тоя път улучи. Наконечникът разкъса рамото на беглеца и падна, та се заби в земята на десет разкрача пред него. Както летеше с коня, боилът се пресегна, грабна оръжието и все тъй, без да спира, се обърна и го метна назад. Може би беше по-опитен мерач, може би му помогна закрилникът му свети Димитрий, защото видя как острието се заби в гръкляна на акинджията, който продължи да се носи така върху седлото с щръкнало от тялото му копие и после изведнъж се срина на земята.
Семир скочи до него. Съблече го набързо и се натъкми в неговите доспехи, а трупът му намъкна в монашеското расо. Качи се на коня и продължи пътя си като турски акинджия.
При другия стубел проми как да е раните си, наложи ги с жиловлек и зарастличе, превърза ги с разкъсаната си риза и пак пое напред.
Не се отби в Дръстър. Не беше помислял дори да ходи втори път нататък. Тръгна към Никопол. Яздеше и току се озърташе. Видеше ли насреща си конници, свиваше встрани, притулваше се из шубраците, уж не се крие, а дири място за почивка.
Нейде на юг останаха твърдините Михалич, после Петрич, Овеч и Венчан. Късно вечерта видя и Матара. Различи върху помръкващото небе крепостните й зъбери. Избиколи и Шумлъ, натъкми се да нощува край развалините на Плиска. Тогава при един завой съвсем ненадейно се озова сред група турци.
Спаси го самообладанието му.
— Праща ме Али бей от Килгра — рече той след обичайните селями. — При Фирузбейоглу в Никболи.
Така се разминаха. На една поляна той върза коля си да пасе и се сви в тревата за сън.
Събуди се премръзнал, скован от студ. Стана, опита да се сгрее, като размаха ръце. Беше го втресло. Раната се бе подлютила, тупаше в гърба му като нажежен чук. Виеше му се свят, повръщаше му се, едва се държеше на крака. Ала нямаше право да се излежава. Трябваше да стигне Никопол още тая вечер, а утре да бъде във Влашко. Залежеше ли се тук, щеше да загине. Трябваше да се обади на Влад Дракула, влашкия воевода, после да се отбие при Григория Цамблак в Немцовския панкраторов манастир. Там старият епископ, вече като скромен преписвач, хвърляше светлина в душите на неуките власи, след като толкова време в Киевската Рус бе сял божието семе и славянобългарската писменост. Сега, на стари години, бе решил и на братята власи да помогне, на четмо и писмо да ги учи, на Кириловото писмо. От него щеше да иска нова жертва боилът Семир — да напусне отец Григорий манастирския покой и да се върне в борбата. За България, за Христа. Български патриарх да стане, на Евтимиевото място, кога се освободи България, кога цар Фружин поеме скиптъра на баща и дядо…