Старейшината, който ги водеше, отвърна:
— Не видиш ли, селения! Дотегна ни от чокойска неправда, от мъка и насилие. Та бягаме…
Семир не се учуди много. През година, през две избухваха селски въстания: ту в Маджарско, ту в Трансилвания, ту в Молдова, ту във Влашко. Убиваха някой воевода, запалваха замъка му — и толкоз. Съседният чокой пращаше наемниците си, набиваха метежниците на колове, а усмиреният народ отново хващаше ралото и мотиката.
И все пак не се стърпя да не попита:
— А знаете ли къде отивате? Та при турците ли намислихте спасение да дирите?
— Къде да е! Само не при чокоя! При турци, при татари. Ще се турчим ли или не, само не у дома…
— Да не ви е рекъл някой, че спахиите са по-добри?
— Знаем, все господари. Знаем, че и там, и тук сме все ратаи. Поне да сменим господарите…
Благословиха и тръгнаха надолу покрай брега.
— Да пази и тебе бог!
Скоро ги видяха как измъкнаха от папура три скрити лодки и поеха към българския бряг.
Семир се загледа подире им.
— Ние бягаме насам, те — нататък. От какво бягат нашите, от какво бягат те? Не е ли по-добре тогава като Прокажения всички да отпуснем ръце? Тия да не бягат насам, ония да не бягат нататък. Да не се месим в работите на Сатанаила…
Бунтът на робите
Княз Асен, сега безимен роб, по цял ден се въртеше в кръга редом с братята си по участ, натиснал с последни сили рамото на водния долап. Натискаше и завиждаше на четвъртия роб, най-близкия до скърцащата ос, защото извървяваше по-малко път от него, крайният в редицата. Така, от тъмно до тъмно. Надзирателите им се сменяваха през ден, тях не сменяваха. Господарите имаха повече сметка да ги държат на долапа, додето погинат, отколкото да ги приковават и отковават по два пъти дневно. От утрин до залез — все това, все тая убийствена въртележка, на която знаеш всяка неравност, всяко камъче, на която помниш точно къде ще проскърца дървената ос, къде ще се запъне и макар че си го очаквал, всеки път те заварва неподготвен. И ти се сепваш, напрягаш мишци и продължаваш напред. Гледаш в краката си. Не само да не се препънеш, не само да не натъртваш подбитите до кръв ходила, а и за да не гледаш настрани как се върти край тебе светът.
Ей там, в далечината, на час път оттук, е морето — синьо, кристално, чисто. Ако би могъл да се натопиш в хладината му, да освежиш прегрятото тяло, да отмориш смазаните мускули. Тъй близко и тъй непостижимо сега — колкото Калиакра, колкото България, която трябваше да се намира нейде далече-далече на запад, отвъд омарата на кръгозора.
И додето си помислиш всичко това, светът вече се е завъртял. Отдясно, там, където можеш да погледнеш, е изскочил брегът, нашарен с редки шубраци и проскубани нивици. Роден в равно Загоре, в Добротицовата хора, житницата, Асен не щеше да повярва, че нейде по света може да има такива слаби ниви. И му ставаше ясно защо с такова настървение се стичаха към запад османските пълчища — от безводната Рум, Анадола, към зелената вече цъфтяща Румели, що значи Българско, Гръцко и Сръбско заедно. Много се плодяха измаелитите. Не като християните, у които като падне в бран мъжът, жената остава вдовица. Изгинат ли момците, остават стари моми девойките. Така си изсъхват, спарушват се и повяхват без рожба, без подмяна. При турците — и да падне един мъж, и да паднат десет, сто, хиляди да паднат, останалите си навъждат хареми. И жените раждат. Всички раждат. Като пчелна царица е Анадолът, снася — снася яйца, бълва човешки рояци, гладни като скакалци и като тях, опоскали всичко в огнището си, се разпълзяват по земята. А на изток не може. Там е ордата на Тимур Ленг, който някога закла като пиле Баязида Светкавицата. Помнят урока турците и вече не поглеждат нататък, боят се и от сина му Шахрух. Не смеят и на юг — на юг е Мъсър, Египет, все ислям. Остава само на запад. И заприщената в яза вода размива насипа в най-мекото.
А прътът на долапа се върти. Вече сочи брега с полазилите по ридовете му къщи, сараи и минарета, града, от който Асен помнеше само тюрмата и робския пазар, и името му — Синап. Но в него все пак бе успял да види кипящия живот, многоликата му тълпа, разногласия му говор. Че какви ли носии нямаше там и на какви ли не езици се говореше. Кокалести гърци с хитри погледи, арменци с гърбави носове, руси славяни и германци от север, евреи, татари. Тъй беше чувал Асен, половината град бил от потурнаци: избягали от сеньорите си селяни, провинени макроси, смазани от данъци и дългове занаятчии. Всичко бягаше насам, вливаше се в исляма, даваше му силата си и още повече нарастваше многоплодната ламя. Тъй и листните въшки, додето ги видиш на един лист, вече са облазили цялото дърво. Сред тълпата се разхождаха важни яничари — с чалми, широки шалвари, червени чизми, с копринени пояси и криви ятагани. А покрай самите къщи, из тесните сокаци, се прокрадваха полуголи роби, мъже и жени — все тъй разнолики и разноезични. Всички, не рачили вяра да меняват. И тия, що господарите не са одобрили по хубост или по воинско умение. Сред тях и гърци, и евреи, и арменци, и северняци. Ала като че ли най-много българи. Обезлюдил бе османецът цяло Българско, от Тракия, до Мизия и Македония, преселил му бе народа в Анадола. Българи нивите му да орат, та да го хранят. Българки деца да му раждат, та после те братята си да робят и колят.