— Добре! — кимна той. — Доведете го!
В приемната влезе Бранко Дугуня, облякъл най-контешките си дрехи, току-що извадени от един плячкосан сандък. Той свали със заучен поклон разкошната си шапка и пристъпи напред. Чувствуваше се неудобно. Това не беше неговата палуба, все едно негов дом, това не му беше битка да води, в абордаж да се хвърля. Тук всичко изглеждаше изкуствено и прикрито, сякаш целият разкош беше създаден нарочно да смути посетителя, да го смае.
— Ваше преосвещенство! — започна той, все още застинал във вдървения си поклон. — Моят повелител, българският княз Асен, чиято страна пъшка под гнета на антихриста, ме изпраща при бащата на народите, единствения глава на целия християнски свят.
— Ела, чадо! — подкани го кардиналът. Това встъпление му допадна. — Кажи какво моли твоят господар?
— Простете, ваше преосвещенство! Заръчано ми е да предам лично на светия отец посланието на княз Асен.
Не за дипломат беше роден Дугуня, по-леко му беше, вместо да прегъва коляно, меч да върти по вража палуба. Там всичко му беше ясно — кой враг и кой приятел. А тук? Какво се крие зад угодливата усмивка — християнско смирение или хитра уловка?
— Известно ли ви е, месер, че при светия старец се влиза само след като кардинал-канцлерът прецени дали заслужава да наруши покоя и беседата между бога и божия наместник на земята. Папата не е простосмъртен, месер, не е дори княз или крал. Или император. Папата е на средата между човека и бога.
— Това ви моля и аз, ваше преосвещенство. Да ме отправите при светия отец. Да целуна обувката му. Става дума за свободата на цял народ, за победата на кръста над полумесеца.
— Всеки ден тук идват дузини обеднели рицари и фанатизирани отшелници. Убеждават, доказват, искат от папата нов кръстоносен поход. Мога ли да тревожа негово светлейшество всеки път? Затова, месер, предайте на мен това, което носите. А светият отец ще ви повика, ако въпросът заслужава такава аудиенция.
Бранко Дугуня усети, че пиратската му кръв кипва, но успя навреме да се овладее. Сега той беше посланик, молещ за помощ — не пират, който взема, без да пита.
Бранко подаде нерешително свитъка и увитата златна чаша.
— Разчитам на вас, ваше преосвещенство, да ги поднесете с нашите почитания на негово светлейшество.
Колко нелепо му звучаха тия заучвани дни наред ласкателства!
— Бъди спокоен, чадо мое! И си иди с мир!
Бранко се оттегли с поклон.
— Ще чакам отговора на кораба си. На „Санта Агнеса“. До Кастелло Сан Анжело.
После се обърна и тръгна покрай изпънатите като статуи пъстрооблечени гвардейци.
Алдо затвори вратата. Двамата едновременно наведоха глави над торбичката.
— Злато! — оцени го начаса кардиналът.
А когато извади отвътре скъпоценната чаша, бащата и синът ахнаха от удивление.
— Струва колкото нава с чер пипер — пошепна Алдо.
Баща му додаде:
— Пък аз толкова години издържам в двореца си двама алхимика. Толкова години търсят философския камък. И все нищо.
— Затова е тъй голяма смъртността сред тях — подметна Алдо.
Кардинал Аскони вече беше счупил печата и разгънал свитъка. Очите му преминаваха трескаво по редовете. И с всеки ред в тях се разгаряше все по-буйно пламъчето на алчността.
— Слушай, Алдо! — почти извика той. — Слушай, сине! Още днес ще пратя на кладата моите алхимици. Я виж къде бил философският камък! В тоя пергамент.
Младият абат се наведе да прочете и той.
— Съкровището на Лизимах!
От векове насам всички, които мечтаят за злато, бълнуват тези съкровища.
Кардинал Доминико Аскони притвори очи да си припомни:
— Страбон пише така: „На този бряг се намира и носът Тиризис, укрепено място, където едно време Лизимах криел своите богатства.“
Той скри отново в торбичката рядката скъпоценност.
— Да възхвалим бога, че ни сподоби със своята благодат! Да благословим славния пълководец на великия Александър, че е успял тъй добре да оскубе траките и гетите, да обере богатствата на елините от брега на Понта, та да ги запази до днес. Да благодарим и на историците скептици, които тъй хубаво заблудиха иманярите, че ги бил закопал не в Тиризис, а в подземията на Пергам и приятелят му Филетер ги присвоил, докато ги пазел.
Притиснал торбичката до гърдите си, Алдо Аскони запита шепнешком:
— А сега?
Кардиналът гледаше високо към тавана.
— Сега трябва да обсъдим всичко, сине! Първо: Някъде в тая България има пещера, пълна със скъпоценности. Най-правдоподобно е това да е все същият Тиризис. Второ: Има някакъв български княз Асен, който е открил тая пещера…