— Изводът се налага сам — опита да го подсети абат Алдо — Трябва да се доберем до него!
— Да, но сега тая земя е сарацинска. Трето: Князът ще предаде златото само томува, който изгони турците от Калиакра. И четвърто: Същата вест княз Асен е изпратил и на Владислав Ягело.
Той се замисли гласно:
— Златото в света е малко. Хората се избиват заради него Филип, бащата на този Александър, е казал, че може да превземе всяка гръцка крепост с магаре натоварено със злато. Всъщност не само гръцка — всякаква крепост. И италианска. Този, който пипне толкова злато, може да завладее света.
— Тогава какво чакаме? Дай ми няколко галери и аз ще тръгна за Златното руно. Рим е пълен с аргонавти.
Кардиналът поклати глава.
— Не е толкова просто, сине. Трябва да се обмисли добре. Да не изтървем златното птиче, чието гнездо сам бог ни показа. Нужно е въображение. Да си представим какво може да стане. Ето, почвам. Владислав получава писмото. Той е млад, момче на деветнадесет години. Всичко, що лети, за него е за ядене. Той мечтае за подвизи, а подвизи без войска няма. Войска без злато — също. И ето го златото! Крал Владислав тръгва. Тоя път не към София, по Римския път, както тая зима, а към Калиакра. Да грабне богатството, да се разплати с кондотиерите. После да продължи към Константинопол. Пристигне ли Ягело в Калиакра, за нас вече няма надежда.
— Ясно! — съгласи се Алдо. — Не трябва да стигне!
— Да! Ягело не бива да стигне! А кой е тоя, който ще му попречи? Ние ли? Далеч е тая земя. Само сарацините могат. Сарацините, чуваш ли?
— Ако те разбирам добре, за да го опрат сарацините, те трябва да научат за Владиславовия поход!
Кардиналът сви вежди.
— Аз ги ненавиждам! Те се гаврят с нашата чест, с нашата вяра. Те, тия мръсни главорези, пресякоха пътя на нашата търговия в Мала Азия и Африка. Те заличиха нашите държави там: Ерусалимското кралство, Антиохийското княжество, Едеското и Триполитанското графство. Те сега заплашват нашия път през Кримска Хазария. А успеят ли да го затворят, край на търговията ви с подправки, с коприна и порцелан. Край на нашата сила, на нашата власт. Генуа ще трябва да се прибере в своите стени и да тъче сукно. А силата на рода Аскони е търговията с Кримска Хазария. Отнемат ли ни я сарацините, по-добре да седнем пред катедралата „Сан Лоренцо“ с просешки панички.
Алдо го изгледа мълчаливо.
— Тогава защо съобщаваме на сарацините всичко, което се готви против тях във Ватикана?
— Не всичко, Алдо! Само това, което искам.
— И така да е, само заради дукатите ли?
— И заради дукатите. Но главно заради другото. Ние сме генуезци, папа Евгени е венецианец. Зад нас стои Генуезката банка „Каза ди Сан Джорджо“. Зад него протяга ръце банката „Монте“ от Венеция. Отдавна Венеция се стреми към Константинопол. Тя насъсква кръстоносните походи. Аз най-добре знам, папа Евгени наистина иска да помогне на византийците. Подмятам му аз, че не е прав. Защо ще спасява православието, най-опасната ерес и най-твърдоглавия ни противник във Великото море. Нека сега султанът ги смаже. После с него ще се разправим по-лесно. Ала отецът повече слуша венецианските си съветници. Те го подкокоросват за новия поход, за нови кръстоносци. И то не само заради печалбата, която ще получат от превоза на кръстоносците. Богатствата на Константинопол са магнит. От всички посоки на света нататък се стичат плячкаджиите — древните варвари някога, доскоро българите, сега — сарацините.
Абат Алдо си припомни всичко, което бе слушал от пирата и трубадури за този приказен град:
— В градините му има златни статуи на деца, които свирят на флейта. Една прекрасна дворцова зала се движи от морските вълни. Окаченият на тавана безценен карбункул осветява нощните пиршества.
Кардиналът стисна юмруци:
— Няма да склопя очи, докато не затрия това сарацинско безбожие! Клетва пред себе си и пред бога съм дал. Убедих се. Не с кръстоносни походи ще го сразим. Нищо не значи дори да освободим Гроба господен. Право в сърцето трябва да ударим тая напаст! Ей това подготвям и аз, синко. И виждам, че сам бог ми помага. За всяка вест, що пращам, на султана, получавам някаква облага. За туй, което сега ще му съобщя, ще поискам още повече. Натясно е сега султан Мурад. От юг го притискат мамелюците, от изток и север още не са се укротили ордите на Куция Тимур, от запад го дебне Владислав с Хунияд, все негови заклети врагове. Дори в собствения му дом всяка година му пали леглото зетят му Караманоглу. Склонен е Мурад хан да плаща скъпо и прескъпо за всяка услуга. Пратеникът му ми го подсказва. Триполитанското графство ще му поискам. За тебе, Алдо. Първо граф Алдо Аскони, после крал Алдо I. И после — със златото на Лизимах ще струпаме такава армия, каквато друг подир великия Александър не е събирал. Триполи ще ни бъде предмостието. Оттам ще ударим султана право в сърцето.