Облекли броните, или за по-леко нахлузили само нагръдниците си, всеки грабнал любимото си оръжие, пиратите се строяваха зад абордажната мрежа, готови да отблъснат контраатаката на жертвата си, докато избират място, където те да нанесат удара си. Най-отпред беше коленичил ковачът Манолис и пълнеше късата цев на пушката си с барут и оловен куршум. Това беше страшно оръжие. Малцина се бяха снабдили с него, по една-две пушки на кораб, повече за всяване страх у противника, отколкото за истински поражения. Къде можеше да се мери то с меча и секирата?
Манолис напъха в цевта и фитила, закачи в парапета куката против ритането, постави приклада под лявата мишница, а с дясната ръка вдигна подпалката.
Не стана нужда да запали. Надигнал се от леглото, капитан Бранко се взря в настиганата жертва.
— Това не е ли „Сперанца“? — запита.
Калина предаде въпроса му.
Вахтеният отвърна:
— „Сперанца“, същата!
Дугуня махна с ръка.
— Пълен наляво! Спри гонитбата!
— Защо? — учуди се девойката. — Богата плячка, гази дълбоко!
Бранко притвори уморено очи. Треската на преследването го бе изтощила. Калина помисли, че е заспал, но той не спеше.
— Веднъж я плячкосахме. От капитан Николо, преди да се опиянчи, запомних това: два пъти не обирай един и същ кораб. Няма защо да съсипваш стопанина му.
Калина виждаше как родното море и хората, за които мислеше, ставаха още по-недостижими.
— Бранко, не ни бави! Обери я, раздели плячката между хората! И да тръгваме!
Той посегна да хване ръката й.
— Разбирам нетърпението ти. Нали и аз обичам? Но знай, пиратът не е рушител, не е войник, а — печалбар. Той стриже овцата така, че и догодина да стриже. Не й одира кожата.
Калина не мислеше като него сега, но разбра — нейната воля се бе сблъскала с друга воля. Тя стисна устни. Трябваше да чака.
А всъщност защо да бърза? Та нали Хасан бей не я искаше, нали направо я изгони? И се разплака.
Изповедникът
Казаха му, че на заранта ще изпълнят присъдата. Нямаше защо да го съдят пак и да го разпитват, всичко беше от ясно по-ясно. В подготовката за екзекуцията му свалиха оковите и той за пръв път, откак бе попаднал в тая воняща дупка, успя да се отпусне на земята и да заспи. Спа непробудно тъй, както надали друг смъртник е спал през последната си нощ. Само една мисъл бе узряла в съзнанието му, преди да се унесе в съня. Едно упорито решение. Той беше последният от рода на Добротица. Нямаше право да умира мърцина, безславно като конекрадец. Да убие Евнух бея? Но как? Вързан ще бъде тогава. При това проклетият скопец не понася кръвта, няма да излезе на стъгдата. Тогава да ритне в търбуха палача Кьор Юсеин и да го набие на кола? Цял бюлюк яничари ще стоят на стража, не ще допуснат да мръдне. Оставаше му едното, единственото оръжие на роба — устата. Устата на осъдените не запушваха и то нарочно — да викат, да плашат другите. Нещо такова трябваше да извика Асен, та да се повтаря, дорде на тоя свят има народ, който говори на български език, та да го запомнят като верен българин…
Асен се събуди от ритника на тъмничаря. Приседна в сламата с опрян гръб в каменната стена. Примига, заслепен от факлата.
През ниската вратичка се провря моллата хаджи Махмуд. Асен го изгледа под вежди, без да поздрави, без да му стори темане, както подобава на всеки правоверен.
Моллата направи знак и пазачът веднага излезе, остави ги сами.
Хаджи Махмуд приклекна насреща му, загледа го топло и съчувствено.
— Мерхаба, Хасан бей! — въздъхна той. — Каква стана тя, Хасане? Какво ни бил писал аллах?
— Не аллах, ходжа! — отвърна тихо Асен. Винаги бе уважавал почтения духовник. — Писа го Евнух бей, кръвопиецът!
— Недей, приятелю! — пресече го моллата. — Не гневи аллаха, не гневи падишаха, който е наместник на аллаха, не гневи бея, който е наместник на падишаха!
Асен го прекъсна:
— Кажи, хаджи! За какво си дошъл? Че нали знаеш, време ми е да се запътя към джендема.
— Откажи се от сербезлъка, Хасане! — поклони се моллата. — Ислям значи покорство. Покори се на аллаха! Помоли го да ти прости!
Осъденият поклати глава.
— За какво да му се моля, хаджи? Не разчитам аз ни на аллаха, ни на Мохамеда, защото те ме убиват. Вашият аллах ме убива. И народа ми убива.
Хаджи Махмуд сложи пръст на устните си:
— Мълчи, Хасане! Ако някой чуе богохулствата ти, и мен ще набучат на кола, дето съм ги слушал. У бея прошка няма.
— Тогава иди си, хаджи! Нека се разделим, да се запомним с добро!
Моллата все не ставаше.