Кардиналът се усмихна:
— Вярно е, цезар Фружине. Знаете винаги как да отговорите. Неслучайно император Сигизмунд все вас пращаше кога има трудни преговори да се водят, упорити съюзници да се печелят.
Докато траеше този разговор, в лагера навлезе, посрещната с тържествуващи викове, леката конница на влашкия войвода, развяла знамената на Дракуловия род с изшити по тях литнали дракони. Тя остана на определения й сектор. Ездачите наскачаха от седлата, заразпъваха палатки, навързаха до тях конете си. А Влад Дракула се запъти пеша към кралската палатка, сподирен от телохранителите и свитата си.
Владислав Ягело стана да го посрещне. Прегърна го насред път и го покани да седне.
— Починете си, войводо, след тежкия преход!
Влад Дракула се отпусна върху поднесения стол.
— Както виждате, дойдох! — рече той. — Сега да поговорим какво ще вършим!
Владислав се усмихна пресилено:
— Ще бием сарацините!
Подсмихна се хитро и Дракула:
— Трудно ще ги бием, ваше величество! Гледам лагера, гледам войската ви. Малка е, кралю. Султанът ходи на лов с по-голяма свита.
Лицето на Владислав помръкна.
— Нима сравнявате моите рицари с турските пълчища? Всеки рицар се равнява на петдесет яничара.
Влад възрази упорито:
— С тия пълчища агарянците стигнаха до Белграда. С тези пълчища бият всички ни наред. Та и аз две години пленник бях в Галиполи със синовете си. Видях силата им. По-добре се върнете! За по-добри времена, когато сберете повече юнаци!
— Не! — поклати глава Владислав като обречен. — За мен връщане няма! В този поход съм заложил и чест, и корона!
Кардинал Чезарини побърза да отклони разговора, който заплашваше да прерасне в спор; разговор, който засягаше най-болезнения въпрос за краля — малобройността на армията му.
А заради това бяха, виновни и унгарските, и полските благородници, които не бяха намерили изгода за себе си в този поход.
— Докато стигнем Хелеспонта — рече кардиналът, — в нашите редове ще се влеят още хиляди и хиляди бойци.
Дракула поклати глава:
— Вече все по-малко и по-малко се отзовават на повика ни. Напатиха се хората. Тая пролет Мурад хан изкла всички, които ви помагаха зимъска.
Юлиан Чезарини отвърна вместо краля:
— Тази зима беше едно, сега е друго!
— Сега войската ви е още по-малка.
— Нали затова разчитаме и на вас: на Влад Дракула и на Бранковичите.
— На Бранковича не разчитайте! Оплете си той кошницата със Сегедския мир. Защо да си пари повече пръстите?
— А вие, Дракула? — прекъсна го Владислав. — Какво можем да очакваме от вас? Помислете! Ако не им помогнете и Мурад ни надвие, първата държава, която ще помете, ще бъде вашата.
— А ако ви помогна, и той пак ни бие, не само държавата ми ще помете, ами от мене и от поколението ми; помен няма да остане.
Крал Владислав сви устни. Лицето му почервеня. Млад беше той, лесно кипваше.
— Аз чакам отговор, Дракула! С нас или против нас?
Влад се надигна.
— Още няма да отговоря окончателно. Ще кажа само туй — ако бях против вас, нямаше да съм тук сега.
Той се озърна. Изведнъж заговори по свойски:
— Чух, че тук, в Никопол, има някаква гледачка. Секуза й викат. Всичко познавала. И туй, що е било. И дето, освен теб, никой друг го не знае. И онуй, дето има да става, дето освен бог друг го не знае. Ще ми се от нея поука да взема. Да ми гледа, да ми каже какво ми е отредила съдбата, та да не се блъскам против нея.
Владислав вирна чело.
— Аз пък не ща ни предсказателки, ни астролози! Не ща да знам бъдещето си! Стигат ми моите предчувствия, откак сме тръгнали. Стигат ми лошите вести от Полско: и битките по Силезийската граница, и кавгите с Тевтонския орден, и татарските набези, и споровете с Литва, и надигащите се шляхтичи…
Кардинал Юлиян даде знак на адютанта си. И той притича нанякъде. Върна се скоро с двама войника, които водеха старата гледачка. Секуза пристъпваше уморено с впит в земята поглед, примирена. Още първия ден хората на кардинала я бяха заловили. Щяха да я съдят за магьосничество. А Секуза беше слушала как свършва такъв съд — на кладата. Очакваше с вледенено сърце съдилището и присъдата.
Затова остана тъй учудена, когато Влад Дракула я запита:
— Ще ми гледаш ли, Секузо? Ще ми разкриеш ли бъдещето?
Тя вдигна безучастно очи. И в тях пролича цялата й безнадеждност.
— Да ти гледам, болярино! Защо не? С тая дарба ме е сподобил бог. За добро ли, за зло ли, болярино! Кой е властен да разкрие божата замисъл?
Тя се озърна:
— Къде искаш, болярино? На скришно ли? Или пред всички?